Никола Николов е абсолютният авторитет във футболните среди в Свиленград и не само. Той е съдал плеяда силни футболисти и продължава да го прави със същия хъс и неизчерпаема енергия. Бат’ Кольо, както е известен футболният треньор, даде интервю за в. „Мост“, веднага след завръщането си от турнир в Украйна, където момчетата му играха на финал. Публикуваме интервюто без редакторска намеса.
– Как оценявате участието на ФК Свиленград в Международния детски турнир в Украйна?
– Много добра игра, много се раздадоха децата, особено на полуфинала. Играхме с отбор на Беларус. По-високи момчета, по-едри. Децата направо се изцедиха – и физически, и психически в този мач, с Днепр Нобильов. Напълниха ми душата. Аз знам като треньор, че нито имаме подготовката, нито дългата скамейка, за да изиграем два поредни мача на високо ниво. За финала не бяхме готови. Играхме срещу по-добър отбор, комплектован от играчи от цялата група. В този състав просто ни надиграха. Имаха ли право на това украинците – това е друг въпрос. На финала пролича национализма и желанието за победа. Но това го оставяме така, да не разваляме емоцията. Домакините бяха много гостоприемни, а условията отлични. Наш футболист – Теодор Стоянов спечели купата за най-добър нападател на турнира в Украйна.
– Преди ходехте с децата на турнир във Франция.
– Да. 15 години ходихме на турнир във Франция, но спряхме. Нещата се промениха. И финансово е по-скъпо, и съдиите започнаха да ни неглижират, въпреки победите. Все пак сме от малък град. Общината дълги години помагаше финансово за участие в този турнир. И сега, без помощта й, не бихме могли да отидем в Украйна. Защото виждате, че държавата е отстъпила тотално. И ако няма общини като нашата, а те са малко на брой, нещата ще са много по-зле. Футболният съюз не ни дава нито стотинка. Той е съюз само на хартия.
В Украйна, например, правят серия от турнири за различни възрасти. Но хората там имат условия, отделят се средства. Децата им тренират като големите школи на Запад. Ние за големия футбол нямаме условия. Всичко опира до парите. Загубиха се и подготвителните лагери. Преди се ходеше на Обзор, Несебър, Пещера. Спряхме да имаме условията за футбол в детските школи. Сега на частно, ако отидем някъде на подготовка, няма да успеем да си платим. В областта играем мачове за обиграване. Не разчитам много на първенството тука, в България, защото е опорочено. Играе се с по-големи момчета, не че нещо ще се спечели, но това е обидно. Но пък турнирите дават възможност да видим къде сме по-добре и къде не чак толкова. С нищо не отстъпваме! Отстъпваме като дисциплина. Но тя психиката идва с играта, с мачовете.
– Сега има ли в школата Ви футболни таланти с мечти и амбиция за развитие в спорта?
– Сега в школата са 25 деца. Правим още една група с Костадин Добрев. От месец работим заедно. Групата ще е трети – четвърти клас, ще направим първи и втори и ще караме докато ни стигнат възможностите. Не се предаваме, борим се. Аз лично държа първо на образованието и после на футбола. Защото знам какво може да стане само от една контузия. И да си супер футболист, една контузия и оставаш чист простак, ако не си учил.
Сред децата има таланти. Иван Атанасов отива в „Левски” август месец. Започва подготовка в школата. Сега беше на турнира. Той е единственият по-малък. „Левски” го викат за втори път. Трудно е да се пробие. Дано Иван да успее. Има и други талантливи момчета, но засега нямат амбиции за големи отбори. Със същите деца по-миналата година играхме с ЦСКА, но те са по-добра школа. Отидохме не за резултат, а за да играят децата. Едно дете не играе ли мачове, то се отказва. То става спортист с мачове. Да гори, да прегаря, да преодолее страха… Трябва хем да съчетаеш резултати, хем децата да играят. Даже и най-слабият трябва да играе. Да види, да разбере, че не случайно е резерва, а просто за момента е по-слаб от другите и трябва да тренира повече.
– А Вие мечтаехте ли за голяма футболна кариера, не като треньор?
– Бях много млад, когато ме осакатиха като футболист. Тежка травма, скъсани връзки, минискуси, дясното ми коляно е… Полуинвалид съм. Това стана на мач в Свиленград, в една контрола. Но късметът ми е бил такъв. Бях на 28 години. Завърших две години треньорска школа в София. Със звезди като Пенев, Жеков… И започнах като треньор – мъже, юноши. Най-големите ми успехи са с деца и юноши. Имаме четвърт финал на републиканско – деца, четвърт финал за купа България – деца. И стигнахме полуфинал за юноши старша възраст за България. Нямаше отбор в Пловдив, който да не бием. И то шампиони. И Марица /Пловдив/, и Ботев /Пловдив/. Страхотни деца! Мъжкари във всяко едно отношение. Сега децата не са по-лоши като качества, но по-трудно се поддават на тежки тренировки. Гледат да избягват трудностите. Ако не биеш противника в тренировките, как ще го биеш иначе?! Противникът се бие в тренировките. Да тренираш повече от него, да имаш повече сили, повече възможности, и тогава. Простичко е, но е трудно да изпълнение.
– Кога създадохте школата? Има ли деца от нея, които през годините са избрали професионално да се занимават с футбол?
– Школата е създадена 1996 г. Аз нямам друг живот, освен футбола. Опитахме и стана. Като основахме школата играхме от името на Свиленград, без да печелим нещо финансово от това. Ако ние не играехме, нямаше да има мъжки отбор. Защото школите захранват отбора с футболисти. Колкото до професионалния футбол – като малък, Мартин Камбуров две години беше при мен. От шести клас отиде в Локо /Пловдив/, Ботев /Плодив/… В школата при мен са били Битлиев, Таско Попов… Сега всички, които играят в мъжкия отбор на Свиленград и които са треньори, са играли при мен, без изключение. За втория отбор да не говорим. Хиляди деца са минали през школата през годините. Някои от тях са продължили да се заминават с футбол… Сега и Кристияна, която играе в Пълдин и е част от националния женски отбор. Още три момичета имаше при мен в школата. Сега бяха абитуриентки. Бяхме във Франция с тях когато бяха трети-четвърти клас. И там имаше белгийски и френски отбори, в които имаше момичета. Но бяха по едно-две. Ние имахме три. Сега, ако Кристияна иска да се развива и да печели от женския футбол, Франция или Португалия е нейното място. Там има реално женски футбол. Тук – не.
– А защо и Свиленград да не подготви международен футболен турнир за деца?
– Стягаме турнир през следващата година. Засега водим разговори с турски отбори, Берое /Стара Загора/, Кърджали, Хасково, Свиленград. Ще поканим и гръцки отбор. Така ще се обиграват децата. С турнири, с мачове. Ще печелиш, ще те бият, но ако си мъжкар ще се изправиш и ще се амбицираш следващия път да биеш ти. Това е най-важното – характерът. Има ли воля, имаш ли характер, всичко се постига. Това става с усилени тренировки и мачове. С нищо друго. Фактът е един – труд, труд, много труд. Ако не учиш, ако не тренираш, как ще си добър?
Въпросите зададе
Катя Атанасова
Вашият коментар