Колективно интервю с г-жа Елена Перчемлиева
В познатата обстановка на кабинета по физика, срещаме един успял човек. Госпожа Елена Владимирова Перчемлиева, вече пенсионер, с 39-годишен стаж в завладяващата, призната и непризнателна учителска професия. Съпруга, майка на две дъщери, баба на две прекрасни внучета. И най-вече учител, който все още живее с успехите на своите ученици и с проблемите на българското образование. Родена на 16 октомври 1957 година. Учи в ЕГ „Л. Каравелов” и ПУ „П. Хилендарски”. Започва учителската си кариера като учител по физика и математика в МГ в град Хасково и я завършва в IОУ „Иван Вазов” – Свиленград, на което посвещава 35 години от живота си.
Защо и как избрахте учителската професия?
Имах късмета в училището, в което учих на времето (Руската езикова гимназия в град Хасково), да ни преподават широко скроени хора. Те искаха да направят от нас хора, които могат да мислят, които имат собствено мнение и не се влияят от това, което се случва в момента, да могат да разсъждават, да имат желание да направят нещо добро. Такива бяха учителите ми. И може би една от причините, за да реша да стана учител, бяха именно те.
След като сте завършили езикова гимназия, защо избрахте да учите и преподавате Физика и астрономия?
Да, в училище се занимавах с писане, с изяви на сцена, с литература. Но в един момент, реших да приема предизвикателството да се занимавам с нещо доста по-различно от това, което правех в момента. Реших да се запиша в Пловдивския университет и да изучавам физика. В един момент дори имах възможност да отида да уча ядрена физика в град Дубна в Русия, но родителите ми не бяха съгласни да пътувам в чужбина (времената бяха различни), и поради тази причина продължих в Пловдивския университет и там завърших. Бях доволна, че успях да се справя с това предизвикателство. Мисля, че винаги в един етап на живота си човек трябва да пробва нещо различно и да се развива в друга посока.
Помните ли първите си ученици?
Започнах работа в Математическата гимназия в град Хасково като учител по Физика и астрономия и моите първи ученици бяха в десети клас. Почти на моята възраст, малко по-малки от мен, но пък за сметка на това бяха чудесни младежи. Имам предвид, че бяха умни, интелигентни, възпитани, не съществуваше проблем с дисциплината. Това бяха деца, на които забележка в час не се правеше, защото те идваха на училище за да учат, защото имаха цел. Знаеха, че за да се осъществи тази цел, те трябва да се трудят, въпреки че много обичаха да се забавляват. И го правеха извън училище с удоволствие.
А последните Ви ученици?
Миналата учебна година се разделих с последните си ученици. Сред тях също имаше много хубави деца, приятни, упорити. Вече учат в други училища, но често се обаждат. С тях завърши учителската ми кариера и вече съм в заслужена почивка.
Какво според вас се е променило в училищната система по време на така наречения „преходен период”?
За съжаление вицовете, които се носят в учителските среди, където учителят е затрупан с куп документи и от тях не успява да види децата, са верни. Времето, което трябва да отделяш на децата, да се занимаваш с тях, да ги мотивираш, е много по-малко от времето, отделяно за бумащина, която е толкова излишна и отнема толкова време, че понякога не ти стигат сили за наистина важните неща.
Имате ли любими ученици?
О, да! Има много такива, но ще ви кажа за две-три деца. Един от тях е нашият президент – Румен Радев. Имах щастието да бъда негова учителка, когато той беше в десети клас в Математическата гимназия в Хасково. Това бяха първите ми ученици -бяха много хубави деца, знаещи, мотивирани. Още тогава той се различаваше като характер и като интелект. Беше много популярен, в училището почти всички го познаваха и имаше авторитет. Още тогава си личеше, както е модерно да се казва сега, че има лидерски качества. Освен това свиреше на китара, имаха група. Съучениците му много го харесваха и уважаваха. Още тогава беше човек, който имаше цел и работеше за нея. Неговата цел беше да стане летец изтребител или космонавт. От девети клас ходеше два пъти седмично в авиобазата в Стара Загора. И успя да осъществи мечтата си с цената на много труд и упорство.
Друго момче е Ясен Георгиев. Той също беше различен от останалите. Беше по-одухотворен и целенасочен, многофункционален (смее се). Намирам прилика между двамата. Имаха различни цели, но и времената бяха различни. Ясен също се занимаваше с музика, свиреше на тромпет. Вече има фирма и мисля, че ще стигне далеч. (Бележки на редакторите: Ясен Георгиев е възпитаник на Първо основно училище „Иван Вазов” – Свиленград и Професионална гимназия по компютърни технологии и системи – град Правец при Технически Университет – София. Още като ученик печели много призови места от състезания и олимпиади в България и чужбина, чете лекции и изказва позицията си пред студенти по покана на Технически университет – София. В момента все още е студент, но е развил дейност в своя фирма за компютърни технологии и е автор на много проекти и платформи.)
Друг ученик, когото няма да забравя, е Стоян Малинин. В момента е в единадесети клас и учи в Математическата гимназия в Хасково. Непрекъснато го виждам по вестници, по форуми, че печели конкурси по информатика в България и чужбина. И съм горда, че беше мой ученик и бях негова класна ръководителка. (Бележки на редакторите: Последната победа на Стоян е на XVII Жаутиковска олимпиада по математика, физика и информатика в Алмати, провела се от 8 януари до 14 януари тази година. Надпреварата е едно от най-големите и престижни образователни събития, които се провеждат в Казахстан, където се класира на 2-ро място сред връстниците си.)
Ние, учителите, работим за развитието на потенциала на всички деца, радваме се на успехите на всички като на наши собствени, искаме да вярваме, че и ние сме допринесли нещо за тях, но когато някои постигнат много по-добро и по-високо ниво на знания и реализация от самите нас, това означава, че наистина сме си свършили работата. За моя голяма радост и удовлетворение, мисля, че имам много такива ученици – студенти в чужбина, преподаватели по математика и физика в училища и университети.
Имали ли сте някоя смешна история в час?
Смешни истории има много, но ще ви разкажа една. Имах един ученик, който беше решил да ми купи печено пиле и млечна салата (явно много ги е обичал), за да му пиша три. Неговите съученици го разубедили да не взима салатата. Той донесе пилето в училище, сложи го на бюрото, изцапа всичко! Цяла седмица училището миришеше на печено пиле. Доста ученици го опитаха, но се наложи да си научи уроците, за да получи заветната тройка.
Има ли нещо в училище, което Ви липсва сега, когато сте в пенсия?
Липсва ми атмосферата в кабинета по физика, в които съм прекарала 35 години, липсват ми децата, въпреки че има напрежение в работата с тях. На много от децата не им харесва в училище, вижда им се трудно, но ще ви кажа, че от годините в училище по-хубаво няма. В един момент ще разберете това.
Ако можете да промените миналото, бихте ли сменили професията си?
Не! Пак щях да стана учител и се надявам, че съм била добра в професията си.
Според Вас, какво трябва да се промени, за да не се получи дефицит на учители в близките години?
Парите в тази професия са фактор, но не най-важният. Според мен, трябва да се промени отношението към учителя, както от страна на обществото, така и на родителите, защото учител не се става, за да вземаш заплата и да попълваш нужните документи. Учителят трябва да бъде не само педагог, но и психолог. Важно е в училище да попадат правилните хора, които имат желание да преподават, да могат да задържат вниманието на учениците, да ги мотивират, за да покажат най-доброто от себе си. Не само да могат да обучават, но и да възпитават, да ги научат да бъдат стойностни хора, от които обществото има нужда. Преподавател се става от нужда или по задължение, но учителството е призвание.
Над интервюто работиха:
Иванина Иванова, Десислава Рибарова и Деница Иванова, VII в клас , I ОУ „Иван Вазов” – Свиленград,
Клуб “Художествено слово”, ръководител – Веска Каймакова
Вашият коментар