Свиленградският исторически музей е създал и публикувал в youtube виртуална изложба.
В нея е представена информация за най-ранното споменаване на Свиленград под името Мустафа паша или Джиср-и Мустафа паша в записки на османски хронисти и западноевропейски пътешественици, дипломати и търговци. Също така са представени кратки сведения за развитието на църковното и образователно дело в града в края на XIX в.
За читателите на e-svilengrad.com изложбата представя д-р Стефан Димитров, уредник в Исторически музей – Свиленград:
Въпреки информацията за наличието на следи от човешка дейност в околностите на Свиленград, то на територията на днешния град не са открити находки или веществени паметници, датиращи преди началото на XVI в. Създаването на града се свързва с построяването на вакъфския комплекс на Мустафа паша – везир по времето на управление на султаните Селим I (1512 – 1520) и Сюлейман I (1520 – 1566), състоял се от каменен мост, кервансарай, дюкяни и хан. След изграждането на моста за урбанизацията на селището допринася и Хюррем султан (1502 – 1558), съпруга на султан Сюлейман I, построявайки вакъфски комплекс, включващ баня (хамам), джамия и имарет. Според Ханс Дерншвам, преди създаването на комплекса на Хюррем султан на това място е имало лозя без къщи, свързани с павирани алеи, на които били разположени дървени колиби, дюкяни, баня и кервансарай за коне и пътници – всички те, спадащи към вакъфа на Мустафа паша. В Tezkiret?`l-ebniye се споменава също за джамията на Хюррем султан, за наличието на имарет, но не е отбелязано начално мюсюлманско училище, което тя основава и спада към нейния вакъф. Предполага се, че комплексът на Хюррем султан е бил планиран през зимата на 1557 – 1558 г., докато тя заедно със съпруга си султан Сюлейман I е в Одрин, точно преди смъртта й в Истанбул (15 април 1558 г.). До днес от комплекса са оцелели единствено мостът и банята. Според надписа на моста, изписан на арабски език върху мрамор, поставен на каменна плоча в средата на съоръжението, той е построен през 1529 г. Относно годината на построяване на банята няма точни сведения, но допускаме, че е възможно тя да е била построена през 30-те или 40-те години на шестнадесетото столетие. Липсват сведения относно корекциите, извършени в архитектурния план на банята в периода XVI – XIX в., но най-вероятно той е претъпял няколко поправки следствие на пожари или разширяване, предизвикано от задоволяване хигиенните нужди на нарастващото население в селището.
С течение на времето около вакъфския комплекс се образувало и развило основното ядро на града, в което живеели предимно мюсюлмани, а на противоположната страна на моста немюсюлманското население, което в по-голямата си част било съставено от източноправославни християни – българи и гърци.
Много пътешественици, дипломати и търговци са преминавали през моста на Мустафа паша. В техните бележки, дневници и пътеписи откриваме множество сведения за впечатленията, които той е оставил у хората преминали през него. В повечето случаи те изтъкват неговото изящество, броят на сводовете, размерите му и надписът, стоящ на средата на моста.
В края на XVI в. селището Мустафа паша прераства в град и център на каза. Благоприятните физикогеографски условия допринасят за разрастването на града и за заселването на голям брой мюсюлманско и немюсюлманско население в него и неговата околност. През епохата Възраждането българското население в града се включва активно в борбите за църковна независимост. В периода 1834-1837 г. с дарения на жителите от махалите „Канакли”, „Баяндър” и „Гебран” е построена църквата „Св. Троица”, а няколко години по-късно (1847 г.) в непосредствена близост до нея е изградено и училище, което бива назовано „Христо Попмарков”, по името на първия учител преподавал в него.
След Руско-турската война (1877-1878) в Мустафа паша е установено Временно руско управление, но според клаузите на Берлинския договор, градът остава в пределите на Османската империя. Освобождението на селището става по време на Балканската война и по-точно на 5 октомври 1912 г. Непосредствено след това в продължение на пет месеца (октомври 1912 – февруари 1913 г.) в града се помещава щабът на Втора българска армия, начело с ген. Никола Иванов, и Втора сръбска армия, ръководена от ген. Степан Степанович. В покрайнините на селището в старите турски казарми в местността „Якъка” ген. Н. Иванов изработва своя план за завладяването на смятаната до тогава за непревземаема Одринска крепост.
С началото на Междусъюзническата война (16 юни 1913 г.) в Мустафа паша навлиза османската армия и завладява отново града. Съгласно клаузите на подписания на 16 септември 1913 г. Цариградски мирен договор, уточняващ новата граница между България и Османската империя, градът остава в пределите на Царство България. Но при оттеглянето на османската армия от града, той е опожарен и разорен. В последвалите години до Първата световна война, а и след нея в рамките на града и неговия хинтерланд се заселват множество бежанци от Източна и Западна Тракия.
Едно от първите решения на новосформирания общинския съвет след освобождаването на града е той да се преименува от Мустафа паша на Свиленград – Градът на коприната – с оглед на широко разпространеното производство на коприна сред местните жители.
В периода между двете световни войни Свиленград бързо се възстановява и се нарежда по икономически показатели сред първите градове в Южна България. Местното население продължава да се занимава както със земеделие, така и с практикуването на множество занаяти и търговия.
Вашият коментар