Човек и добре да живее, става на 50. Това се случи и на фоторепортера Тихомир Петков-Тишо. Събитието е с дата 26 май. Ден по-късно – на 27-и, майсторът на обектива открива своята пета самостоятелна изложба в хасковската галерия „Форум”, която се препълни при засилен интерес.
С Тишо бяхме колеги през един период от моята четвъртвековна журналистическа кариера, работихме в славния вестник „Новинар юг”. Той налагаше и защитаваше високи стандарти в регионалната преса, част от тези стандарти бе и снимковият материал във всекидневника. Още тогава установих, че Тихомир Петков е със засилена чувствителност към събитийността и с несекващ интерес към Човека – във всичките му измерения и проявления. Фотографията бе основната му страст, на която съперничеше само любовта му към великата игра Футбол.
Когато се опитам да си представя заснетото от Петков, пред вътрешния ми взор изниква безкрайна редица от лица – от обикновени хора до знаменитости. Големият писател Исак Бабел подчертаваше, че нищо не вледенява човешкото сърце както поставената на място точка. Фотографът, за когото пиша тези редове, спокойно би могъл да каже, че ролята на тази съдбоносна точка за него играе навреме натиснатият спусък на фотоапарата. Да, фотоапаратът е като снайпер в ръцете на майстор на точния огън. С една съществена разлика – фоторепортерът не убива, той възкресява за вечен живот обекта на своя прицел.
Тишо е подбрал за своята юбилейна изложба снимки от разни години, от разни места, на разни хора. Някои са самостоятелни, сякаш наслаждаващи се на своя ефект върху зрителя платна. Други са обединени в диптихи, триптихи, тетраптихи. Има и черно-бели, и цветни. При първите въздейства графичността, при вторите – колоритът. Няма как да не започна със загледания в отвъдното поет Ивайло Балабанов, който преди смъртта си символно се завърна в родното Хухла.
До него 9-годишната Мая рецитира негово стихотворение – животът и поезията като негов синоним продължават. Баба Желка също вече е в по-добрия свят и навярно още брои сиромашките банкноти от своята сиромашка коледна добавка. Тази снимка обиколи всички пенсионерски вестници по онова време, и до днес я публикуват, за да илюстрират мизерията на българската трета възраст.
Боксовият шампион Ивендър Холифийлд – самият той далечен потомък на несретни бежанци, тъжно гледа към своите събратя по съдба, приютени в бившите харманлийски казарми. Остава само някой да пусне арабски кавър на „Лили Марлен”. Мнозина снимаха трагедията на наводненото село Бисер. Не се сещам за по-въздействащ неин символ от вързания с парцалче ключ от къщата, станала камара от кирпич. Този ключ виси със страшна сила и болка.
Част от юбилейната изложба на Тихомир са и фотографиите на един от хасковските символи – Григор Димитров. Той се справи със своята матура по английски в спортното училище. После издържа десетки тестове – спортни и житейски. И той като Набоков има своята Лолита – тринайсетата годеница на принца, която не стана съпруга. Тишо я е увековечил как показва годежния си пръстен на майката Мария. Продълженето следва…
Талантът на Тихомир Петров да запечатва мига е оценен подобаващо у нас и по света. В България за него са наградите на БгПресФото и СБЖ. В чужбина – големият приз на „Нешънъл Джиографик” за големите пожари в Сакар през 2007-а. На попрището жизнено в средата той е и субект, и обект – като в онзи филм на Дзига Вертов – „Човекът с кинокамерата”, обявен за най-добър в историята на документалистиката.
Снима, пише, прави собствен сайт. И, както скромно е отбелязал в афиша на изложбата си, създава част от фотожурналистиката на новия век. Да му пожелаем успех в това отговорно начинание!
Автор: Недялко Бакалов
Вашият коментар