Едно от най-интересните събития за мен тази година се случи в Свиленград. Преди време с мен се беше свързал непознат мъж, представи се (Георги Манолов) и каза, че след като прочел романа “Рана”, вдъхновен от страници за Димитър Маджаров решил да издигне паметник на този почти непознат революционер, войвода и спасител на колоната тракийски бежанци (между 12 000 – 20 000*) след войната от 1913 г. — и да го дари на града.
Георги избрал скулптор, снимка и място в градския парк, ангажирал се изцяло с проекта. От време-навреме ми пращаше снимки докъде е стигнал, обсъждахме текст за плочата и ето че един слънчев ден преди седмица дойдохме семейно в Свиленград за откриване на паметник. Не ми се беше случвало. А това беше най-топлото, истинско, съдържателно събиране, на което съм бил от много време насам. Нищо показно, нищо излишно, никакви политически празнодумия, патриотарски крясъци, казионни водосвети и прочие. Георги Манолов е инженер и предишен кмет на града. Думите му бяха малко, но много силни и смислени, идваха от сърцето. Оказва се, че неговия род е от същото село Мерхамли (сега в Гърция), от което е и войводата, а един от неговите четници е бил също Манолов. “За нас, които сме израснали със спомените за Беломорска и Одринска Тракия, Димитър Маджаров е светец. Когато моята баба Тодора кажеше :„Маджар войвода“, все едно че казваше „Господ“. Този паметник е за войводата Маджаров, който носи в гените си силните качества на тракийци – скромност, но и непоколебимост… А наред с това и великодушие, защото заветът на тракийци: „Не забравяйте, но не отмъщавайте!” са негови думи.”
На откриването беше и авторът на чудесния паметник Дишко Дишков.
Две тъжни тракийски песни изпълни малкия хор, а от местната духова музика, аз чух най-красивото изпълнение на националния ни химн.
Чудо е, мисля си, когато видиш нещо като за пръв път, чуеш нещо сякаш никога не си го чувал преди, когато изпълниш с ново съдържание познатото…
И прекарахме един великолепен следобед с децата в Свиленград, в компанията на Георги Манолов и неговото семейство, разходихме се до каменния мост над Марица, моста на Мустафа Паша — дълъг 295 метра, с 21 свода, висок, красив, строен преди 500 години, завършен 30 години преди “моста на Дрина”, който е известен на цял свят, само заради романа на големия Иво Андрич. А моста в Свиленград е със 100 метра по-дълъг, по-висок, по-запазен. Ползван през всичките тези 500 години — от хора, животни, каруци, коли, камиони, влакове, танкове… По него са напредвали османските войски към Европа, по него са се връщали, по него е вървяла търговията и трафика между Изтока и Запада — мостът е издържал проверката на вековете и за пръв път е истински реставриран и превърнат в пешеходен едва преди десетина години. Удивителен и денем и нощем. Обядвахме в ресторант „Моста“ (препоръчвам!) и ми направи силно впечатление, че по местата, където минавахме с този бивш кмет — дали ще е библиотека, дали стара баня, превърната в галерия, дали градски парк, хотел, или тракийска гробница (поразителна е по размера и запазеност тази в Мезек) — хората го посрещаха с неподправена усмивка и признателност.
Свиленград (на границата с Гърция и Турция) е бил винаги гранична зона, но на практика съвсем “затворен” за цивилно население град през комунизма. Затова е и толкова непознат за нас, българите. Много неща не успяхме да видим, но ще се върнем пак.
Та, ето го паметника на Димитър Маджаров. Безразсъдно смел мъж в кървавото лято на 1913, в мирно време той е запомнен от съгражданите си като способен, трудолюбив и скромен.
Такъв ми се стори и нашия домакин (както подобава на един тракиец), който чувства, че изпълнява своя нравствен дълг и без излишни гюрултии и салтанати вдига паметник на един истински спасител.
За мен беше чест и радост да съм част от това!
Източник: Захари Карабашлиев, личен профил във фейсбук
Вашият коментар