Излезе от печат книгата на инж. Васил Михайлов Кудинев от Свиленград „То съществува…!“
Творбата започва с един кратък предговор и завършва с още по-кратък епилог. Състои се от 147 текстови страници и 26 снимки на хора споменати в нея и много, много удивителни знаци. Прилича на сага изградена на фабулата за немотията, беднотията, щуротията, добрината на хората и борбите на семейството за един по-добър свят и живот с любов!
Кудинев проследява накратко родословието на своя род по линия на майка си, баща си и техни лични перипетии.
Започва с Уста Петър Ширата, който едва 19 -годишен получава майсторско свидетелство за строител от Одринската камара. Същият построява къщата на валията в града и много други къщи на най-имотните, и влиятелни хора в областта. Споменава мимоходом неговата съпруга Цонка, която със своите умения проектира и шие дрехи на семейството им по европейски тертип. Придобива светски маниери и дори на магазина ходи с файтон. Авторът описва накратко живота на трите им деца Елена, Анастас /Ташо/ и Верка и техните наследници, отличаващи се с физическа красота и доброта.
Акцентира на своите изцепки от ученик до зряла възраст, както и тези на баща си и други хора, с настъпилите последици от тях.
В книгата се споменават и свиленградчани, които са играли положителна и отрицателна роля в живота на семействата им. Специално внимание отделя на кмета Иван Мангъфов, който по неразрешими проблеми отивал да се съветва с умната му баба Елена. Последователно се спира на Парекселанса, Миро Операта, майка си Троица, на вуйчо си Жорката, на чичо си Ташо, на леля си Верка, Мария, Никола, Веса, Благодетеля, Крокодила и Васито. Запознава ни с живота си в прогимназията и с трудностите по отглеждането на тютюна. Набляга на човешките принципи, но приложени по спартански начин, които баща му е въвел в дома им. Те останали за цял живот и за поколенията. Отразява съпричастността си към немощта на неговия съученик Сашко. Изразява и благодарността си към хората, които са му помагали в трудни моменти. Изключванията му от училище се повтарят въпреки отличния му успех. Показва образите на лошите и добрите учители, пред които се прекланя и просълзява. Идва ред и на влюбванията, казармата, кандидат-студентските му изпити и отзиви. Математиката се явява като водещ предмет в неговия ученически, студентски и производствен живот, даже и когато е в Чехословакия. Думата лъжа се съпровожда с доказателства и удар в лицето. Най-после настъпва дългоочакваното утвърждаване в работата, признанието от колегите, от директора Петър Делянов и поканата в кабинета на кмета Иван Мангъфов. Както сам посочва Кудинев, хвалбите не са му чужди, но те са заслужени както в учението, така в работата и любовта.
Отделя най-много внимание на баща си Михаил като проследява на кратко живота му от младеж, през безработен, бозаджия, рибар-бракониер, като човек със серт характер и гоненията в концлагера. Споменава за участието му като ремсист и партизанин в отряд „Чавдар”, за изградения от него бункер в кладенеца на Унгарската пуста по време на Втората световна война (ВСВ), където задържа хитлеристите в продължение на почти три денонощия. Не подминава неговия плен, спасяването му и сълзите, които пролива за убитите от него немски войници. Не могат да се забравят и шрапнелите, някои от тях останали в тялото до края на живота му. Споделя със сина си за войната: „Там синко, няма добри и лоши, както победители и победени – има само жертви!” С няколко изречения Кудинев загатва за работата на баща си във Военното контраразузнаване и разминаването с КГБ заради колега – „приятел”. Отразил е сагата по отказа на баща му да придобие званието АБПФК, разочарованието от управляващите фактори след 9 септември 1944 г. и захвърляне на заслужилите си ордени и медали в клозета.
Накрая, като трагичен епилог и венец на живота на баща му Милчо, идва и смъртта му, след петия поред и фатален инфаркт. Това съвпада с Деня на победата над Хитлеристка Германия – 9 май, когато в ръцете си държи Поздравителния адрес – покана от „Чавдарци” да празнуват заедно този празник.
Паметни ще останат неговите думи: „ Не отидох нито в гората, нито на фронта за пари! Моите идеи не подлежат на осребряване!…”
В края на краищата, то, Доброто – съществува! Добрината и добрите хора съществуват и винаги ще съществуват! За тях разказва в книгата си свиленградчанинът инж. Васил Кудинев!
Атанас Куманов
Вашият коментар