Днес пак сме на погребение! С десетилетия ходим само на погребения. Не сме ходили на сватби, раждания и кръщенета. Градът и околните села намаляват, а гробищата им се разширяват. Голяма част от нашите живи познати и приятели оредяха в квартала, града и страната – прибраха се във вечните с жилища. От годината на „Ковид-19“, частните лозя бяха изядени от гробищата на Свиленград. На два пъти се разширяваха и пак се запълниха с дървени кръстове и пресни купчини пръст. Те се качват все по-нагоре и по-нагоре, на изток, към слънцето, като че ли отиваме към пирамидите на инките, а сме 21 век.
Изкуственият интелект пристига безплатно от Китай и трайно се настанява на Земята. Започна да ни превзема, а хората стават излишни за някои професии. Един млад човек от Свиленград вече води граждански дело без адвокат. Заменил го е с изкуствен интелект.
Вековете стават все повече, а хората на България – все по-малко. За този факт народът започна да се тревожи. Сега на това му казват демография, а преди си беше народонаселение. В анкетите за преброяване освен съпруг и съпруга се появи нов термин – съвместно съжителство, т.е. живеят без брак. И браковете намаляват в България. В милата ни татковина се раждат все по-малко деца, а големите им братя и сестри своевременно отлитат към повечето финикийски знаци. За сметка на България населението на земята се увеличава, та главнокомандващите от Давос се чудят как да го намалят. Започнаха да се създават войни, биологични лаборатории за голяма и повсеместна смъртност. За света човечеството не върви към зората, а към черните дупки на вселената, вакуума и нищото. Това ли е перспективата на човечеството или е само за нас “малките“ човеци? Накъде отиваме, към един лъжовен свят или през двата моста към бадемлъка? То е ясно, не ще много чудене. За всеки един човек животът е едно тиренце между две дати: датата на раждане и датата на смъртта. Малкото тиренце почти свърши. Остава една малка точица, която скоро ще изчезне в безкрая и нищото.
В неделя ходихме в Одрин, Турция, но не на разходка, а пак на помен. Този път на отец Александър Чъкърък, бивш свещеник в българската църква „Свети Георги“.
Всичко изглежда много песимистично, но е вярно, за нас побелелите старци.
Засега съм жив и това ми стига! Не искам аз друго богатство!
Всеки гледа от неговата си камбанария!
Атанас Куманов
Вашият коментар