Иван е пълен отличник на випуск 1947/48 г. на Народна смесена гимназия „Д-р Петър Берон”- Свиленград, но най-вече се изявявал в часовете по литература. Съчинението му, за вярната на своята любов и род Гергана от „Извора на Белоногата”, разнасяли да се чете и в другите класове. Завършил гимназията като неин първенец и от градския комитет на БРП (к) ( по-късно БКП) го извикали да го уговарят да остане в града като ръководител на младежката организация СНМ (по-късно преименувана в ДКМС). След време щели да го изпратят да учи право в Москва и сигурна партийна кариера. Той категорично отказал. Заявил, че се готви да следва у нас медицина. Все пак, за всеки случай Иван кандидатствал български език и литература и бил приет, но без колебание избрал медицината. Смятал, че така ще бъде най-независим.
Но първите му студентски стъпки не водят към медицинските катедри, а към книжарниците, където с безпогрешен усет си купува новоизлязлата стихосбирка на Валери Петров. След това любовта му към поезията го отвежда в редакцията на в.„Литературен фронт”, но докато издадат първото му стихотворение започнал да участва в Народния театър и операта като статист. Върховното му постижение в тази сфера го довела до безработен американец, който размахва юмрук в една съветска пиеса, качен върху един варел, а в операта до ролята на един жрец в оперетата „Аида”, която не изпълнил, защото чувството му към медицината надделяло. Мечтата му била да стане театрален режисьор, но вместо към ВИТИЗ тръгнал по пътя на медицината. Завършвайки медицина, след полагане на Хипократовата клетва, пред разпределителната комисия д-р Пенев е категоричен, че иска да работи като лекар в родния си Свиленград.
През 1954 г. в новата свиленградска болница с радост посрещат младия лекар. Няколко години той търси професията в себе си. С удивителна лекота поставял точни диагнози, посещавал болни по домовете и в извънработно време. Неудобство създавало само обстоятелството, че и в такива случаи той отказал да приеме заплащане и хората им ставало неудобно да го викат. Д-р Пенев счита, обидно за лекуването да му дават пари. И за това до края на живота си не започва частна практика.
През далечната пролет на 1956 г. младата литературоведка Милена Цанева работи върху дисертацията си за годините на Иван Вазов, прекарани в столицата на „Източна Румелия” Пловдив. Сблъсква се с проблема за т.н. атрибуция. Тя трябва да докаже, кои творби, подписани с псевдоними от Вазов, са негови или не са негови. Натъква се на някои стихотворения, които са подписани с Хр. Каратанасов, или само Каратанасов от Мустафа паша. За две от тях проф. Михаил Арнаудов твърди, че са от Вазов. Младата Цанева се съмнява в това. Решава да отиде до Свиленград и след 12-часово лашкане, най-хубавият пътническия влак я стоварва посред нощ на последната гранична гара Свиленград. Любовта към Вазовото творчество и пътуванията са я довеяли до града, където през 1872/73 г. Вазов е бил главен учител в Червеното училище ( защото е изградено от червени тухли), построено през 1847/48 г. До него е църквата „Света Троица”, построена през 1834 г., където като малък синеокият Иван, с бели дрехи, носил голяма запалена свещ на празничните църковни шествия.
С пристигането в стария град Милена се влюбва в него, никога не го забравя и го нарича „приказен град”, а когато е бил наводнен кв. „Гебран”, че е „като Венеция”. Нейния състудент Любен Георгиев, разпределен в Свиленград за учител ? отстъпва квартирата си. В двуетажната къща, обрасла с увивни растения и обградена от потъналата в дървета и цветя градина тя вижда „архитектурна фантазия”. Любен заедно с други свои приятели ? правят разходка с дълга лодка – каик по р. Марица, където се е къпал Иван Вазов. При стъпване на „Острова на въздишките” я провъзгласяват за царица на приказния остров. Вечерта, където е отседнала ? правят първата серенада с цигулка под прозореца. Като благодарност за серенадата на два пъти бързо светва електрическата лампа. Но най – голямата изненада е, когато я завеждат на футболен мач на новия стадион на града. Там се играе футболният мач между лекарския отбор „Бацил” и този на учителите ”Народно кандило”, където свири гимназиалния оркестър. Тя веднага забелязва един синеок, млад лекар, с буен рус перчем, който играе като централен нападател и с когото предварително са я запознали. След мача ги пробожда любовния бацил, с колела отиват до с. Мезек, разглеждат запазените все още стени на средновековната византийска крепост от ІХ-ХІ в. и тракийска гробница от ІV-ІІІ в. пр. н. е. С това колело младият д-р Пенев, отивал сутрин рано към 4 ч. периодически до ГКПП „Капитан Андреево”, ( който е на 15 км. от Свиленград) да осъществи санитарен контрол, а след това се връща в болницата на работа. По цял ден от града до болницата, обратно и из града бил с колелото. Тя дълго време не може да си го представи без колелото. На другия ден влюбеният лекар я води на абитуриентски бал на по-малкия си брат Пенчо. А после как да не се влюбиш в този град и неговите хора? От тук започва новата любовна приказка между Иван и Милена. Любовта им разцъфтява при едно екскурзионно летуване над чукарите на Пирин планина, която пресекли с група туристи. Те започват непрекъснато да се срещат в Пловдив и в София през неделните дни, когато Иван пристига с нощния съботен влак. През другите дни непрекъснато си пишат любовни писма, които пазят до края на живота си.
Най- после, след четиригодишна пламенна любов, на 1 август 1960 год. в много тесен кръг, по обяд в V-ти Районен съвет на София Иван и Милена подписват граждански брак. С големи перипетии започва техния „меден месец” до Бургаските плажове, който продължава почти 6 десетилетия. Винаги са заедно. Приятели и познати ги възприемат като семейна двойка, за чийто живот може да се напише роман – в очите на единия се оглежда другия, сърцата им бият един за друг, в погледите им свети преданост. И двамата обичат планините, морето, малките сиви врабчета и природата. Планините стават тяхна необходимост. Почти всяка неделя двамата са на Черни връх. Даже Иван записва в дневника си, че през годината е ходил 48 пъти на Витоша. Там често се засичат с други известни писатели, поети и външния министър Иван Башев. Отпуските си прекарват по цялото българско Черноморие.
Иван посвещава първата си стихосбирка „Не, не беше илюзия” на любимата си съпруга Мила. Тази негова книга е „антология” на голямата им обич.
Милена Цанева и д-р Иван Пенев със сватбения букет, след подписване на граждански брак на 01.08.1960 г.
Атанас Куманов
Вашият коментар