След 1 август 1960 г. Свиленградския красавец попада в емблематичната фамилия на Цаневи – духовните аристократи на българската наука и култура. Влиза в едно семейство със здрави патриархални традиции на деди и родители. Заживяват с Милена в една стая на фамилната им къща на ул. „Оборище” № 92 в красивата ни столица. В този парцел през 20-те години на ХХ век дядото на Милена, Цано и Цона от с. Борован, Врачанско построяват две къщи на децата си Георги и Цвета, поели пътя на науката. През 1957 г. Георги Цанев със съпругата си построяват нова къща, а след още 10 години заедно със дъщеря си Милена и зет си Иван Пенев построяват 3-ти етаж на същата и по-младото семейство се настанява в него.След обзавеждането на етажа най-напред поканват на гости семейството на Христо Радевски, на Никола Фурнаджиев, Блага Димитрова и Йордан Василев. Силната обич и верността винаги са придавали очарование на брачните двойки в този забележителен род . „Сватовска” роля изиграват общите им духовни интереси, прогресивни за времето си идеи, обичта им към изкуството, творческите им търсения, първите им литературни опити и успехи. Обичта им е плодотворна. Домът им на ул. „Оборище” от 1920 до 1990 г. става културно средище на българските поети, художници и композитори у нас. В него постоянни или чести гости са: Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Христо Радевски, Любомир Пипков, Кирил Цонев, Илия Бешков, Магда и Константин Петканови, Иван Хаджийски, Иван Лазаров, Стоян Загорчинов, Ана Каменова, Петко Стайнов и др. След време започват да идват и младите тогава Павел Вежинов, Богомил Райнов, Богомил Нонев, Валери Петров, Блага Димитрова. В този гостоприемен дом Георги Цанев с помощта на съпругата си Бленика, издава списание „Изкуство и критика” – авторска трибуна на големи творци и верен ориентир за израстване на българската култура по пътя към истинското изкуство. Сред тях са: Валери Петров, Блага Димитрова, Радой Ралин, Александър Вутимски, Александър Геров, Богомил Райнов и др.
По-късно в този дом израстват в йерархията академик Георги Цанев ( 21.09.1895 – 21.07.1986 г.) един от големите български литературни критици, който с яркото си перо следи внимателно творците на България в периода 1923 – 1986 г.
Академик Георги Ценов Цанев – тъст на проф. проф. д-р Иван Пенев.
Заслугите на акад. Георги Цанев към нашата литература и изкуство са много и мащабни. Той е не само прецизен и компетентен съставител и редактор на изданията на българските класици, но един от редакторите на подготвената от Института за литература при БАН четиритомна „История на българската литература”. По негова инициатива, ръководство и редакторство е изработен и мащабния „Речник на новата българска литература” в три това. Акад. Цанев е Герой на социалистическия труд; Заслужил деятел на културата; Народен деятел на културата; Лауреат на Димитровска награда; носител на орден „9 септември 1944 г.”; Орден „Кирил и Методий”-І степен; Орден „Народна република България” І степен. Той напусна този богато литературен свят на патриаршеската възраст – 91 години.
Редом до него винаги е съпругата му и поетеса Бленика – Пенка Денева Цанева ( 08.02.1899 – 19.12.1978 г.) Същата е умна, добросърдечна и широко скроена жена, с чувствителна душа на поетеса разкрита в нейните стихосбирки „”Брегове”, „Бяла птица”, „Сребърни сърца”, „Край белия Дунав” с автобиографични разкази на Тутракан и др. В поетичното творчество на Бленика е отразена мъдростта на българската жена и майка. Нейната поетична дарба се изявява и в нейните преводи от славянските езици на Лермонтов, Некрасов, Иржи Волкер, Десанка Максимович и др.
Поетесата Бленика – Пенка Денева Цанева – тъща на проф. д-р Иван Пенев.
Сред сплотеното семейство е и синът им академик Румен Цанев ( 05.10.1922 – 23.07.2007 г.).
Академик Румен Георгиев Цанев –шурей на проф. д-р Иван Пенев.
От млад се откроява като надарена личност с многостранни интереси на математик и с дарба за език и литература. Научава отлично латински, френски, английски и руски, доста добре немски и донякъде италиански. Знае по някоя фраза на езика на всяка страна, в която е пребивавал. Направил е най-добрият превод на „Фауст” от Гьоте. Умее хубаво да рисува с молив.Той е всестранно развита личност, но отдава целият си живот на биологичните изследвания – разкриване тайната на живота, разкрива „езика на Природата”. Автор е на над 200 сериозни научни труда в областта на клетъчната и молекулярна биология на нуклеиновите киселини. Освен това той е и талантлив поет и преводач. Награден е с орден „Св.Св. Кирил и Методий”, Лауреат на „Димитровска награда”, награда „Асен Златаров”, „Заслужил деятел на културата”, орден „Народна Република България” І-ва степен, „Годишна награда на БАН”, почетен знак на БАН „Марин Дринов”. Негова съпруга е проф. Николина Цанева. Като лекар тя изследва физиологията и психологията на умората от труда при хората – едно пионерско по онова време изследване.
Съпругата на проф. д-р Иван Пенев д-р Милена Георгиева Цанева ( 20.05.1930 г.- 26.06.2025 г.). е чл. кор. на БАН. Тя е активен продължител на делото на баща си академик Георги Цанев, като литературен историк и критик в областта на българската литература след Освобождението. Актуален творчески заряд и вдъхновение ? придават големите наши поети и писатели, които често посещават домът им. Сред тях са: Дора Габе, Елисавета Багряна, Петър Динеков, Тончо Жечев и др. Автор на 15 книги и многобройни студии и статии, изтъкната изследователка на творчеството на Иван Вазов. Дълги години преподава в СУ „Св. Климент Охридски“, в периода 1980–1993 г. и ръководи Катедрата по българска литература. Две десетилетия работи в Института за литература към БАН. От 1976 до 1990 г. е зам.-главен редактор на списание „Литературна мисъл“. Тя е носител на много ордени и медали, а през 2004 г. става кавалер на ордена „Стара планина”І-ва степен – най-високото държавно отличие.Нейни са думите: „Човек най-добре се опира на това, което обича. А аз обичам страната си,, обичам литературата, обичам хората, обичам природата…Не бих могла да живея, ако не обичам…”
Д-р Иван Пенев, съпругата му Милена Цанева, майката на Милена, поетесата Бленика –Пенка Денева Цанева и майката на Иван, Аница Христова Пенева в Рилския манастир.
През 1960 г. д-р Иван Пенев спечелва конкурс за клиничен ординатор към „Майчин Дом” в София. Заживява със своята Мила в бащиният ? дом, където отвсякъде „диша” литературата и поезията. В него живеят само родени литератори и поети. Традиция е всеки да пише пожеланията си за празниците в стихове и рими. Професионалното му развитие преминава през сътрудник в Научния институт по акушерство и гинекология, чиято база е била в болницата „Тина Киркова”, сега Първа АГ „Света София”, и най-накрая в новия „Майчин дом”, където от 1976 до 1996 г. е завеждащ клиниката по патологична бременност. Там защищава докторат, става професор, преподава на студенти, ръководи кандидатски дисертации. Научните му трудове са в областта на патологичната бременност: спонтанни аборти, преждевременни раждания, преносена бременност и пусковия механизъм при началото на раждането. И така в продължение на цели 45 г. проф. Пенев непрекъснато помага на жени, майки и бебета. Хиляди са бебетата, които са проплакали в неговите ръце, което е велика радост за него, че дава още един нов живот. Има отпечатани над 100 научни труда. От 2010 г. е носител на приза „Златни ръце” в болницата.
„Отпечатъците от „Златните ръце” на проф. д-р Иван Пенев за безрезервната му служба на българските майки, Ден на родилната помощ, 21 януари 2011 година ( Табела от коридорите на „Майчин дом”).Професор Професор Панев е помогнал на много майки от родния си Свиленград да се сдобият с рожби.
Акушер-гинекологът проф д-р Иван Пенев с родители и рожбата им, която той е поел.
Пенев попадайки в литературната фамилия на съпругата си, се потапя в живота та големи изследователи и творци. Той живее повече от половин век с Милена Цанева – известна наша литераторка, но поетичните му занимания си остават само за „домашна употреба”. Тайно от жена си, като подарък за 75 годишнините им, подрежда стиховете си и ги издава в една малка книжка посветени на нея. После, за другите стихосбирки, става по-смел. Следващите ги издава без да ги редактира, а оставя ги така както ги е писал. Никога не ги е продавал, а само подарявал на приятели и познати. Не се възприема сериозно като поет, но обича поезията от юноша На една от стихосбирките си, която подарява на журналистката Петрана Ташева, със своята пословична скромност пише: „Аз съм един рецидивист-бракониер в поетичното поле”. Поезията и туризма са негово хоби. Обича литературата, но „общуването” с нея е нещо много интимно. Избира медицината като своя професия от голямото любопитство, което живее в него към човека, неговата природа и същност. Тя му дава възможност ежедневно да помага на хората. Завършва медицина, но началото на медицинската си практика от 1954 до 1960 г. прекарва в Свиленград, където изкарва сериозна школа като участъков ординатор в градската болница. До края на живота си помни трудните случаи на пациентите, чието заболяване, изисква спешно поставяне на диагноза и спешна лекарска намеса, за да бъде спасен животът им. Там се изгражда като специалист. Тогава разбира, че медицината е също творческа професия. Поставянето на правилна диагноза е истинско творчество – като написването на едно стихотворение. В основата е логичният ум, но се изисква и интуиция, и знания, и склонност към анализ и синтез. Лекарят се ражда, но след това се изгражда цял живот. Медицината не може да се наизусти.
Иван Пенев още от юноша пише стихове, но малко преди да се пенсионира през 2005 г. доктор – поетът Иван Пенев издава стихосбирката „Не, не беше илюзия”, а след това до 2017 г. още 8 стихосбирки: „Нямам завещание”, „Небе в рамка”, „И все пак. Посвещения”, „Съвремие”, „Вълча стръв”, „С дъх на вечност, „Хапливо слънце” и антологията си „Сбогом на илюзиите”. В сборника на Съюза на учените в България „Стъпка 6/2013 г.” са публикувани 2 негови стихотворения: „Самотна къща” и „Внезапна любов”. Той е член на българската секция на Международната организация на писателите – лекари.
Издадените стихосбирки на проф. д-р Иван Пенев.
Милена Цанева и д-р Иван Пенев на фона на Старият мост в Свиленград.
Градът на коприната е първата любов на проф. д-р Иван Пенев. В душата му си остава югът с топлината, със зрялото грозде, с цветните градини в дворовете на къщите. Там текат топлите води на река Марица, където е плувал и играл до насита с приятели. Тези негови спомени пропити с любов и тъга го карат да напише през 1982 г. стихотворението
СВИЛЕНГРАД
Аз от тука заминах, отново пак тука се връщам,
моя бяла и златна шир, роден тревясал мой праг.
Пак треперят привечер тополите, съща е
и реката, стаена зад кичур мъхнат върбалак.
Като птици оттук излетяхме, тъй много сме.
Зад трите океана ветреем перчем с набраздено чело.
Да не вярваш, от толкова малко градче без тревоги
да си търсим тревогите по цялото земно кълбо.
Само споменът нейде витае самотен, далечен,
с пасторални звезди по коприната синя в нощта,
с тази къща заспала и лете, и зиме, тъй свлечена
в избелелите скути на детството, на младостта.
Аз от тука заминах, пак тука се връщам
и простени да бъдат, които не могат да сторят това.
А родът се пилее, замрели са много от къщите –
все отплували облаци в синия път на деня.
Проф. д-р Иван Пенев гледа живота с очите на лекар , но със сърцето и душата на поет. Неговите вълнения и радости разкриват душевния мир на българския лекар, на достойния гражданин и творец. Чрез стиховете си изявява своето „кредо” като човек, страдащ за големите, тревожни проблеми на нашия свят, на нашето общество. Тук са болките на родолюбеца, на поета, който ни подкрепя и окуражава в трудното време. Като човек живя с надежда, като лекар даваше надежда и като поет остави на своите последователи надежда:
„И докато до друг застава някой,
и докато до друг ръка подава някой,
и докато на друг в очите гледа някой,
ще пламва в нас надежда…”
Въпреки, че силно се влошава зрението му, д-р Иван Пенев, остави след себе си светлина, която не угасва, а се предава нататък – в думите му, в примера му, в спомена за силата и достойнството му.
Старите обитатели отдавна ги няма в този дом на ул. „Оборище” 92, но двата големи ореха продължават да стоят като исполини за да разказват за интелектуалната приказка на този вековен, сакрален свят.
Атанас Куманов
Ползвани източници:
1. Цанева, Милена „Огърлицата”( Из гънките на паметта), ИК „Колибри”, С., 2025 г., с. 76-86, 201-205,284
2. Сборник с доклади от Първата общинска научна конференция 3.10.2011 г. Свиленград „Свиленград и регионът от древността до новото време”, ст. „Бубарството и копринарството в Свиленград” доц. д-р Георги Граматиков, с. 256-257.
3. Узунова, д-р Красимира, Жечка Иванова и Стефан Каймаков „Градът на коприната” (_История на Свиленград 1912-1944 г., печ. „Абагар” АД – Велико Търново, с.40.
4. Ташева, Петрана, ст. „Лекар на яве, поет… под прикритие”, във в. „Дума”, бр. 12/16.01.2016 г.
5. Туртуриков, Георги, „История на Хасковската адвокатура 1879-215”, изд. Абагар, Велико Търново , 2015 г., с.164-164.
6. Ст.”Историческият музей в Свиленград обогати архивните си материали с колекция карти” от „Свиленград. Общински информационен бюлетин” бр.3/м. март 2025 г. с. 6.
7. Устни спомени на Тодор Янев Тодоров от Свиленград – 79 г.
8. Устни спомени на Магдалена Ташева от София – 78 г.
9. Устни спомени на Бинка Тодорова Бутракова от Свиленград – 79 г.
10.. Пенев, И. Георгиев Стихосбирката „Сбогом на илюзиите”, изд. „Зов комерс”, С., 2012 г., с. 94, 103-11.11. https://duma.bg/tsanevi-familiya-na-duhovni-aristokrati-n129788
12..https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%A6%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2_(%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4)
13.https://kultura.bg/web/%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%86%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B0/
Вашият коментар