Проф. д.и.н. Светлозар Елдъров съобщи за първи път в Свиленград за официални държавни документи, създадени за българските дипломатически представители в столицата на Великите сили и за българските делегати в Лондонската конференция
В навечерието на 13 март, по повод 113 години от превземането на Одринската крепост, гост-лектор на Свиленград бе проф. дин Светлозар Елдъров. Той пристигна в Града на коприната по поканата на Историческия музей в града и Клуба на историка.
Професорът говори за последните си научни проучвания на тема „Линията Мидия-Енос – тракийската граница, която България заслужаваше“. В словото си акцентира на няколко важни етапа при определяне на тази граница – плод на българското политическо мислене и дипломатическа борба, както и на редица грешки. Той представи накратко основните факти и хронологическата последователност на събитията във връзка с линията Мидия-Енос, която през 1913 г. можеше и трябваше да се превърне в реално международно призната граница на България.
Проф. Елдъров изясни историческото наследство, върху което се основава тракийската граница на България, както и отношението на Великите сили и техните имперски интереси на Балканите и проливите. Той говори за възможните и мечтаните граници от различни среди и у нас. Напр. концепцията за линията Мидия-Сарос, както и линията Мидия-Родосто – фантазията на цар Фердинанд.
В словото си историкът заяви: „Точно тогава българската официална позиция, утвърдена от Правителството, е сериозно дискридитирана от политически и дипломатически гаф, сътворен от твореца и главната квартира. Цар Фердинанд, подкрепен от помощник-главнокомандващия ген. Михаил Савов, респективно действащата армия, налага свой вариант на бъдещата българо-турска граница: линията Мидия-Родосто (дн. Текирдаг на Мраморно мора). Тази линия също не е произволна. След неуспешната атака на Чаталджа българското главно командване е готово да оттегли своите дивизии по линията Мидия-Сарай-Чарлу-Родосто като разделителна буферна зона с турската войска. По-късно при откриването на заседанията на Лондонската конференция и за тази линия е стъкмена от военните някаква обосновка: „тя била лесно защитима и свързана с Мала Азия“. Стоян Данев – водач на българската делегация в Лондон и председател на НС го е казал най-точно: „Всъщност зад всичко това се криеше желанието на царя да се доближи колкото се може повече до Цариград“.
По същото време сръбските и гръцките войски се срещат в Македония на линия, която до голяма степен съответства на техните териториални претенции. На тази основа между двете страни започва да се изгражда нов политически и военен съюз насочен срещу България, под чиято потенциална хегемония на Балканите в случай, че освен Одринска Тракия, тя придобива цялата или по-голяма част от Македония, те смъртно се страхуват. Великите сили също таят съмнения и опасения относно една целокупна България. Русия и Англия напр. имат стратегически интереси и десетилетно конкуренция за контрола на проливите и Цариград. Най-големият кредитор на Османската империя – Франция, ревниво пази своите кредити и лихви в Ориента. Германия крои сериозни проекти за икономическо и политическо проникване в Анадола и в Близкия изток. Австро-Унгария я подкрепя заради аспирациите си за Западните Балкани и горещото желание да провали Балканския съюз. Дори Италия с итало-турската война през 1911-1912 г. категорично заявява имперски и колониални амбиции. Какво остава за Турция, която тогава все още държи Одрин – нейната първа османска столица на Европейския континент – символ на историческата ? мощ. Румъния също не пропуска да се нареди за компенсация в Южна Добруджа.
Накратко казано с линията Мидия-Родосто България нагазва в дълбоки и опасни геополитически води, които поставят под риск нейните реални национални и политически интереси. Появата на тази изненадваща алтернативна линия изкарва наяве несъгласуваността и липсата на единство в държавно-политическия връх в София. А това не остава незабелязано за Атина, Белград и Букурещ, които лесно съобразяват едно на ум.
Най-непосредствената реакция обаче се появява в Цариград на 10.01.1913 г. точно когато във Високата порта вече е постигнато съгласие за отстъпване на Одрин на България, е извършен преврат, организиран от младотурската опозиция и военните среди. Без съмнение линията Мидия-Родосто, чийто максимализъм поставя под съмнение сигурността на османската столица, също е допринесло за това събитие. Заседанията на Лондонската конференция са преустановени, а войната се подновява. Българската войска на Тракийския оперативен театър е поставена в позиция на пасивна отбрана. При това положение най-облагодетелствана е Сърбия. Докато България се отбранява при Чаталджа и Булаир и подготвя атаката на Одрин, Сърбия подготвя своята войска и затяга окупационния си апарат в Македония. Същото прави и Гърция, тъй като тя има пред себе си само гарнизона на Янина.
Монархическият максимализъм, изразен в линията Мидия-Родосто и фантазиите за Цариград се сблъскват донякъде с македонския фактор в България, който в онзи момент е много влиятелен.
Истината е, че македонският фактор наравно с Щаба на действащата армия, оглавена от ген. Михаил Савов, и монархическият институт, олицетворяван от цар Фердинанд носят най-голямата вина за престъпното безумие от 16 юни 1913 г. – среднощното нападение на гръцките и сръбски войски в Македония, което подпали Междусъюзническата война, в която изгоряха и Одринска Тракия и Македония.
Професорът представи и втория вариант линията Мидия –Енос.
На 9 март 1913 г. броени дни преди епичната българска атака на българската крепост Великите сили от името на Лондонската мирна конференция излизат с мотивативна колективна нота, с която настояват за прекратяване на бойните действия и постановяват Османската империя да отстъпи териториите на запад от линията Енос-Мидия заедно с островите в Егейско море, като границата на Османската империя да започва от Енос по течението на Марица, после по течението на Ергенек и да завършва при Мидия. Т.е. става въпрос за граница, която не е хипопотична права линия, а топографски детерминиран проект. Така Великите сили изпращат в небитието линията Мидия-Родосто…Победата на българския войник от 13 март 1913 г. над Одрин дава криле на българските държавници, политици, дипломати.
Недоразумение за границата има между Иван Евстр. Гешев и Стоян Данев – председател на НС и водач на българската делегация за Лондонската конференция, пристига в Петербург още преди падането на Одрин, но не е бил уведомен за топографските и физически граници във връзка с линията Мидия-Енос. Съществува и друг български проект – комбинация от първоначалните проекти Мидия-Сарос и Мидия-Родосто. Великите сили подновяват проекта за установяване на границите, техните делегации получават точното очертание от българска страна на правата линия Мидия-Енос.
Проф. Елдъров говори и за официалните търговско-икономически и военно-стратегически съображение при проектирането на българо-турската граница в Тракия. Той представи за първи път пред свиленградчани официални държавни документи, създадени за българските дипломатически представители в столицата на Великите сили и за българските делегати в Лондонската конференция, които са били неизвестни досега за българската историческа наука. Цитира документи, за да даде представа какви перспективи са виждали нашите предци в тракийската граница.
Независимо от постигнатите успехи на българската политика, не са видени капаните в чл. 2 от договора относно линията Мидия-Енос в Лондонския мирен договор. За да се превърне в реална граница, тя трябва да се определи и признае от международна комисия. Ерудираният историк посочи, че българските политици разбират неизбежността на войната с вероломните съюзници-разбойници, но не проявяват достатъчна настойчивост и бързина. Затова номинацията на членовете на комисията от Великите сили на практика стават в самото навечерие на Междусъюзническата война. След 16 юни 1913 – самата идея за учредяване на Международната комисията става невъзможна, защото престъпното безумие превръща българския мирен договор в архивен документ за историците.
България не успява да се възползва и от нуждата и желанието на Османската империя по-бързо да се нормализират отношенията между двете страни. Преговорите започват през март 1913 г. и продължават през май с.г. във Виена. Имено там се стига до проект за двустранен договор. Негов автор е Хилми паша – пълномощен министър в Австрийската столица, бивш велик везир. Негов партньор в преговорите е българският политик, държавник и дипломат Григор Начович, но точно тогава Иван Евстр. Гешов излиза в оставка и преговорите се преустановяват. Едва след седмица от началото на войната новият министър Стоян Данев се сеща да изпрати Начович в Цариград да продължи преговорите и да осигури неутралитет на Турция в Междусъюзническата война. Но това се превръща в мисия невъзможна.
Според архивните документи реакциите от страна на българската държава са закъснели… В телеграмата от Гешов, че границата Мидия-Енос ще се определи от комисия, не се казва нищо за българите, които ще останат от турска страна на тази граница. Това обезкуражават военните власти в Тракия и те не предприемат нищо в защита на населението от Одринска Тракия. Тяхното внимание е съсредоточено главно в прехвърлянето на войските от Одринско към Македония. До нахлуването на османските войски българското население е убеждавано, че нищо лошо няма да му се случи.
Така е изоставено населението на произвола на съдбата и завършва съдбата на линията Мидия-Енос, за да започва разорението на тракийските българи.
За присъстващите темата бе вълнуваща и интересна, а проф. дин Св. Елдъров обеща отново да гостува в южния град по теми, които вълнуват местното население.
Текст: Елена Митева
Снимки: Атанас Атанасов
Вашият коментар