На 27.10.2026 г. се навършват 40 години от неговата кончина
Иван Николов Мангъфов / Мангъфа/ си остана емблематична фигура в съвременната история на Свиленград. Той бе учител по образование и строител по призвание.
Роден е на 15 юни 1933г. Неговите родови корени по линия на майка му Катерина са от Йондовия род в Гоце Делчев и дядо му Иван по бащина линия от с. Мангъф /дн. с. Сеноклас/, откъдето идва и фамилията му Мангъфов. Кръвта му е македоно-тракийска и за това има такъв висок дух и борбен характер.
На 27.10.2026 г. се навършват 40 години от неговата кончина.
Той бе висок, слаб и енергичен, работохолик, който искаше и другите да бъдат като него. Живееше с изкуствени клапи на сърцето и диабет, но бе всеотдаен към работата и семейството си. Оперативките бяха негово ежедневие. Изискваше всички отдели в общината да изготвят собствени, конкретни седмични планове със срокове по дати и отговорници, които останаха като летопис на хората за тяхната дейност в тези славни години.
След завършване на Полувисшия учителски институт в гр. Хасково, Мангъфов започва най-напред работа като учител, а след това и като директор на училището в с. Сладун. Продължава като партиен работник, а от 28 януари 1966 г. е Председател на ДФС в Свиленград. Само за няколко години извежда отборите по борба, колоездене и футбол на първите места. Даваше всичко от себе си за футбола в града. Прекара отбора през зоните „Родопа“, „Тракия“, “Загора“ и през 1970 г. го вкара в „Б“ РФГ, което си остана най-голямото постижение на футбола в Свиленград.
Местните жители още го помнят като един от най-успешните и всеотдайни ръководители на града след 9 септември 1944 г. до днес. Преди тази дата най-успешният кмет на града от 3 януари 1935 г. до 26 юли 1944 г. е юриста Стойчо Димитров Старирадев.
В периода 1976 -1986 г. Мангъфов бе председател на Изпълнителния комитет на Общински народен съвет /кмет/ на Свиленград. Животът и делото му са свързани със „златните години“ на благоустройството и индустриализацията на града. Строителството бе неговата стихия. Под негово пряко ръководство и контрол в района ни се развихри масово строителство. След 22 ПМС от 10 май 1982 г. „За ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от 4-ти и 5-ти функционален тип, от граничните райони и в Странджанско-Сакарския край“ Мангъфов издигна строителя като герой в мирно време. За него той бе най-почитания, и тачен човек от българското общество, и той се стремеше да бъде като строителите на съвременна България.
Мангъфов умееше да убеждава, приобщава, да ръководи и води хората и екипите, с които работеше след себе си в името на една обща идея и цел. Хората, които са работили с него, го описват като роден лидер с изключителни организаторски способности. Тогавашния директор на ДЗИ и голям зевзек от Свиленград Никола Андреев /Боби/ в кръга на шегата му казва: „Да си служител при Мангъфов е по-тежко от индианец при американците!“ За него нямаше неизпълними задачи. За него те бяха по-леки, или по-тежки, но никога неизпълними. В кабинета си имаше лозунг: „Когато човек иска да свърши работа – търси начин, когато не иска – търси причина!“. Умееше да влиза под кожата на човека и да го спечели за неговата и народната кауза. Той спечели и тогавашния министър-председател на България /1981-1986 г./ Гриша Филипов и когато отиваше в София понякога спеше у тях. Може ли някой от нас да се похвали, че е спял в дома на министър – председателя на България?
Неговите служители от Общинския съвет не отиваха в София командировка с по – малко от 10 задачи за изпълнение и не се връщаха без да донесат няколко хиляди лева за общината.
През 1983 г., по повод на неговия 50 годишен юбилей, Иван Мангъфов получи 47 телеграми от най-висшите партийни и държавни ръководители на България, свои колеги от страната, от ОНС-Хасково, от местни ръководите и граждани. Получи много подаръци. Но най-много се зарадва, когато негови приятели му подариха стария, износен, дървен калъп за тухли, с който той започнал своята трудова биография.
Мангъфов умееше да иска и привлича инвестиции от всички местни, регионални и централни управленски структури и институции. В началото 1986 г. преди да почине, един от неговите заместници Господин Господинов отива в София с 28 папки, с проектосметна документация на започнатите строителни обекти и се връща с 1 031 000 лева извънбюджетни средства, събрани от 28 институции, с дарения от 16 хил. до 100 хил. лв. за довършване на започнатите строителни обекти в района. Като атрибути към тези папки носил и няколко малки листчета, на които пишело: „Бедния иска малко, но помни дълго!“. Което ще рече: „Ти, приятелю, който обеща, а не изпълняваш обещанията си, нашите жени ще те кълнат, а мъжете ще те псуват!“. Но не се наложило тези листчета да бъдат връчени защото всички, които са обещавали са изпълнели обещанията си. Това беше неговия коронен номер.
Той не управляваше от кабинета си, а от строителните площадки и бе човек на действието. Отличаваше се с находчивост, всеотдайност и силна емпатия към проблемите на човека. Неговите нетрадиционни форми, методи, сили, средства за работа и поощрения никога няма да се забравят. Той бе бърз, прям, директен, взискателен към себе си. С личния се пример увличаше и другите. Мангъфов бе силна, властна, но широко скроена личност с авторитарна наклонности. За това често обираше и негативите на някои хора и те го наричаха „Джафер“, „Даскала“, „Командира“ и „Мао“. Но той преди всичко работеше в интерес на хората от града и района. Работният му ден започваше по тъмно сутрин и завършваше в 23 часа. При изграждането на новия хлебозавод, една сутрин, много рано, работничките от сладкарския цех го намерили заспал на една пейка в коридора на стария хлебозавод. Той живееше с новото строителство, което бе негово призвание.
В ранните утрини обикаляше с шофьора си кварталите, строителните площадки, а ежедневните оперативки започваше с конкретни данни за достигнатото. Правеше всички ръководители на заводите, предприятията и учрежденията в града и обикновените свиленградчанин съпричастни в изграждането на родния град и района. Тогава издигна лозунга: „Роден град се строи с много обич!“. И той наистина обичаше града ни и неговите хора, но най-много обичаше децата.
В младите си години чистеше кладенците по дворовете на хората, в които никой не смееше да влиза. През 1957 г. беше калжия и калъпаджия при правене на тухли в комсомолските бригади.
По негово време се изградиха: ЗНОРЧ, ЗММ “Юг“, ЗПО, Разширението на завод „Сакар“, новата фабрика „Коприна“, реконструкцията на фуражния цех, цеха на завод „Хидравлика“ в с. Студена, цеховете в селата Момково, Райкова могила, Михалич, Сладун, Капитан Андреево, жилищните квартали „Простор“, „Изгрев“, „Юг“ и блоковете в центъра на града, фамилните къщи по 22 ПМС в селата Студена и Сладун, градската канализация, извеждането на международния път извън града, асфалтовата база на СП „БКС“, новия мост на р. Марица, кабелизация на тел. услуги в селищната система, вододайни кладенци, напорен водопровод, водопроводна мрежа за битова вода по селата, Нов ГКПП „Капитан Петко войвода“ за Гърция и разширението на ГКПП „Капитан Андреево“, базата на автотранспорта на БКС, най-голямата петролна база в Южна България. Изградиха се още нова поликлиника, нови здравни домове в селата Сива река и Димитровче, реконструкция и надстройка на Районна болница, разширение на училище „Иван Вазов“. Нови детски градини, нов учебен център на ПГССИ „Христо Ботев“. Построиха се нов Младежки дом, Дом на техниката, които сега станаха казина. и още много други неща, за които вече не си спомняме.
Когато се построиха жилищните блокове на най-високото място в квартал „Простор“ край Градската болница, питейната вода не достигаше за новоживущите, защото гражданите с дворни места поливаха градините си с тази вода, която струваше само по 2 ст./кубика. Тогава Мангъфов взе непопулярното, но най-правилното за бъдещето управленско решение. Той, чрез Гриша Филипов, издейства извън планово 400 водни помпи „Вида-3“ или „Вида-4“., произведени от завод „Вида“ във Видин. Задължи хората, които поливат градините си с питейна вода да си закупят помпи и набият сонди в дворовете. Тогава някой реагираха, но сега всички го благославят, защото 1 линеен метър на сондите сега струва 75 евро, а цената на питейната вода скочи до 2,70 евро за кубик. Това е предвидлив ръководител, който зад малките днешни проблеми вижда бъдещето.
За делата си Иван Мангъфов бе награден с орден „Червено знаме на труда“, „За гражданска доблест и заслуга, 1-ва степен“, „9 септември 1944 г., 2-ра степен“, „Отличник на Министерство на строителството и жилищното строителство“, Златна значка „Майстор Кольо Фичето“, „Почетна Златна значка на ОФ“, медал „Спортна слава“, „Заслужил деятел на физкултурата“ и др.
Свиленград от Освобождението от турско през 1912 г. до сега е имал 36 кмета, председатели на тричленки или председатели на ИК. Всички бяха различни по характер, образование, политическа принадлежност и тежнения. Но някои от тях само заемаха поредното работно място, други бяха политически пионки, пирамидажии или чисто и просто топографски знаци. Но Мангъфов си остана като „Строителя на Свиленград“. За това признателните свиленградчани поставиха барелеф на родната му къща на ул. „Цар Борис 1“ № 45 и именуваха улица на неговото име в кв. „Лозица“.
През 80 и 90-те години на ХХ в. Гриша Филипов осигурява политически гръбнак, министерски постановление и централно финансиране в рамките на плановата икономика, а Иван Мангъфов дава неуморната енергия, местната организация и железния контрол. Така Свиленград се превръща в успешно развиващ се град и „Врата на Социализма“.
След мандата си като народен представител на Свиленградски район Гриша Филипов казва: „Ако половината от кметовете ни бяха като Иван Мангъфов България щеше да е друга.“
За Мангъфов, 45 човека от цяла България написаха спомени и стихове, в които казваха, че той е най-дейният и успешен кмет на Свиленград от 9 септември 1944 г. до сега. Той бе кмет на бъдещето и животът му премина на скорост. Като че ли за него е писана песента: „Животът се измерва не с годините, а дирята оставена след нас!“.
С безсмъртието на делата си той надживя всички свои съвременници. Вчера бе Димитровден – Ден на строителя, а Мангъфов бе най-добрият строител на Свиленград.
Атанас Куманов
Вашият коментар