Напоследък, във Фейсбук много млади хора започнаха да се интересуват от Гошо Сакарски, затова реших да разровя миналото и да открехна вратата на неговия уникален живот
Гошовци има много и навсякъде в България. Но в Свиленград само Гошо Сакарски остави трайна диря в съзнанието на поколения свиленградчани. До скоро, никой от нас, които го познавахме от половин век, не знаеше, че се казва Георги Краев Банчев и че е роден на 22.03.1927 г. в с. Орешник – Тополовградско. Личната му сага, изживяна като по Шекспирова драма, започва от Източните Родопи, минава през Сакар планина и завършва в Дома за психично болни мъже в с. Петково, Смоленско – пак в Родопите.
Нашият своеобразен идалго, като героят на Сервандес Дон Кихот спокойно може да каже:
„Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравняват нито съкровищата , които крие земята, нито тези които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът, и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека.”. Дали Рицарят на печалния образ е луд, или обкръжаващия свят е такъв? Дали всеки човек не трябва да бъде малко луд и да се стреми към свободата никой не знае.
Гошо Сакарски беше такъв, като Рицаря на печалния образ. Той се стремеше към Свободата – тази най-висша човешка ценност и сам си я постигна. Той не се бореше с вятърните мелници, а с човешката суета и недъзи. Забягна далече от родното си село и временно се установяваше в гори и паланки. Влезе в ролята на Майка Тереза като помагаше на всички хора от планината и равнината.
Неговия род е от с. Дервент ( дн. с. Аванс – гр. Александруполис ), което е разположено по средата на пътя между Дедеагач и родното място на Капитан Петко войвода Доганхисар ( дн. Есими -Гърция). То е едно от най-старите и големи села на Беломорска Тракия. Баща му Краю Тодоров Банчев е роден през 1895 г. в с. Дервент и починал на 13.04.1970 г. в с. Орешник, а майка му е Калина Георгиева /Дундерова/ Банчева ( 1906-1983 г.)
Дервентци преживяват цялата драма на разорението на тракийските българи.
След жестоки перипетии семейството на Краю Банчев се установява трайно в с. Орешник. Синът му Георги Краев Банчев /Гошо Сакарски/ завършва средно образование, а след това отбива и редовната си военна служба, като гвардеец и кавалерист в София.
Когато започна да идва в Свиленград беше около 50-годишен, слаб, висок, но мускулест и жилав човек, с чисто бели театрални дрехи. Винаги беше облечен с панталон, риза-жабо и бяла пелерина. Катя Капитанова, по онова време секретар на НЧ „Просвета“, му подарява бял плат, от който шивачът Желю Делчев ушива белите му одежди. Според Гошо Сакарски белият цвят е цвета на непорочността, на невинността, на чистотата, на надеждата и знак за красота. Ангелите и праведниците са представяни с бели дрехи. Добрата вода също е наричана бяла. А за река Дунав се пее като „тих бял Дунав”. Южният вятър, който топи снеговете и е предвестник на пролетта, също е именуван бял вятър. В народното противопоставяне бяло – черно, хубавите, красивите и добрите хора са бели.
Гошо обичаше гората и планината. Стана вегетарианец и пацифист. Винаги ходеше с неизменната си бяла маска на лицето за предпазване от вируси и перука на главата. Тя също му е подарена от Катя Капитанова. Носеше перука, защото косата му беше окапала от жестоките наказания – многократно затваряне в карцера и без храна по време на военната си служба, защото не искал да пипне пушка, че тя убивала хора и животни, които той много обичал. Освен това, при обяздването на един много своенравен кон, с който никой не можел да се справи, Гошо получил менингит в аванс, а животното умряло от преумора. Други разказват, че това си състояние Гошо го дължи на големия бой, който му хвърлили двама братя от харманлийските села заради любовта му към сестра им.
Баща му също го подлагал на системен тормоз. Той не приемал, че синът му отказвал да служи като доблестен войник, разочаровал го и го изложил пред цялото село. Особено много се ядосал, когато го изпратили в дисципа. Краю казва за собственото си момче: „Син, който не иска да бъде истински войник, не е никакъв мъж!” Освен това, след дисципа баща му допълва още своите „мъдрости”: „По-добре да си мъртъв, отколкото да ми причиниш такъв срам с казармата!”. Отколе било прието бащите да се гордеят, че имат синове, готови с оръжие в ръка да се сражава за защита и свободата на Родината. А може би странното му държание и обличане се дължи на психическия стрес, който получил като много малък. Семейството било в каруца, когато е нападнато от двама разбойници. Баща му, който на времето е бил четник в една Тракийска чета, бързо ги неутрализирал и им отрязал главите в негово присъствие.
Поради тия или други причини Гошо Сакарски живеел сам в планината. Обичал свободата, природата и самотата. Много лета и зими е прекарал в Родопа планина, а в последствие се преместил в Сакар и оттам идва прозвището му Сакарски. Живеел в корубите на дебелите вековни дървета, в землянки, в леговищата на дивите животни, в гермета, в палатки, в мазета, парни помещения на месокомбинат „Родопа”, НЧ „Просвета ” и новата поликлиника, болницата, в хижите на Горското стопанство- Свиленград, в Костурските кошари, в съвета на с. Костур, и с. Лисово.
Пред Ангел Вълчев, Гошо Сакарски казва: „Свети Иван Рилски за мен беше пример”. Вълчев, споделя още: „Много пъти съм разговарял с него и бях особено впечатлен от разбирането за живота, за хората, за вселената. Неговата философия беше бамбашка. Той знаеше твърде много за различните вероизповедания, които уважаваше. Неговото верую беше разбирателството между всички – любов, уважение, човечност, благочестие, милосърдие – най-хубавите човешки добродетели.”
През една много студена зима Ангел Вълчев, като председател на НЧ „Просвета”- Свиленград, след дълги увещания склонил Гошо да спи в котелното помещение на читалището където било поне топло. Предложил му храна, но той категорично отказвал. Впоследствие се разбира, че Гошо често посещавал кланицата на „Родопа” и „Сердика”, където пиел прясна животинска кръв от закланите животни и суроватка, която смятал за най-полезната храна за човека. Някои са го виждали да пие нафта, газ и разредители, други да яде метален прах от струговете на ЗПА „Сакар”- Свиленград и нищо му нямало. Според Полихронов, Гошо със своята „рехава философия” казвал, че и пръст можело да се яде, нали тя давала живота на всичко. Не употребявал алкохол, но на едно тържество в читалището на Свиленград му дали едно шише ракия и той го преполовил. И когато всички мислили, че той ще се е напил, Гошо сложил маската и си тръгнал спокойно без залитания. Участниците от моабета останали със зяпнали уста, а той им казал „Мен алкохолът не ме лови.” Често отсъстваше по няколко дни от града, когато ходеше на лов за костенурки, които са неговия деликатес. Разстоянията, които изминава ежедневно от Свиленград до Родопа и Сакар планина и обратно бяха за него като нищо. Понякога тръгвал едновременно с автобуса от Свиленград за с. Костур и пристигал по-рано от него. Той като че ли ползваше тайното учение на тибетските монаси „Лунг-гом-па”. ( Lung-gom-pa е езотерично умение в тибетския будизъм, за което се казва, че позволява на практикуващ да тича с необикновена скорост в продължение на дни, без да спира.) Имаше една неимоверна издръжливост от дългогодишна практика с изминатото голямо разстояние и достигаше до състояние на леко приятно замайване, при което не чувства теглото на своето тяло. Той като че ли едва докосваше земята и се плъзгаше по въздуха или над водата с изключителна бързина. Движението му не приличаше на бягане. Изглеждаше, че все едно се е повдигнал от земята като напредваше с подскоци. Беше надарен с еластичността на топка и отскачаше всеки момент, когато краката му докосваха земята. Той като че ли левитираше. ( Определено тяло е висящо в пространството без опора и контакт със земята или с друг предмет. ) От храната ли или от ежедневните дълги пешеходни преходи и чистия планински въздух тялото и мускулите по него бяха като на 18-20-годишен човек занимаващ се със спорт.
Гошо никога не правеше на никого лошо. Винаги беше в услуга на всички хора и обичаше да помага, който го покани за помощ.
За него са писали бившият председател на НЧ „Просвета”-Свиленград Ангел Вълчев в своята книжка „Чешити” и художника към същото читалище Христо Полихронов в – „Свиленградски легенди”.
Гошо Сакарски доброволно, без пари, ходил с младежите от Свиленград да правят тухли за изграждане на нов младежки дом. Бил най – добрият майстор-тухлар, незаменим ударник и почти всяка вечер вдигал бригадирското знаме като първенец в труда.
Ходеше и със средношколците на бригади по прибирането на есенната селскостопанска продукция на ТКЗС „Клемент Готвалд” и АПК „Граничар”- Свиленград. Много често помагал на служителите на Общински народен съвет-Свиленград при техните бригади в зеленчуковата градина в местността „Белия бряг” на река Марица, където се отглеждаха, чушки, домати, патладжани, картофи, дини, пъпеши и др. зеленчуци по ПМС за самозадоволяването. Накрая на бригадите му подаряваха по една тенекия с мед.
Гошо носеше телеграми, писма, вестници, списания, цигари и малки предмети от едно населено място до друго. Но понякога бабите и родителите плашеха малките си непослушни деца, че Гошо Сакарски, ще ги вземе.
Ето какво точно и конкретно пише за Гошо, Ангел Вълчев : „Необичайна личност – честен, скромен, работлив, дълбоко вярващ, уважаващ хората и животните”. Самият той казвал: „Обожавам и обичам всичко живо в природата, от най-малките буболечки до големите животни”.
За него се говореше, „че е приятел на най-страшните зверове: мечки, вълци, чакали и лисици. Знаел техния език, разбирал се с тях, пък и те не се страхували от него – бил авторитет за тях”.
А бившият кмет на с. Михалич Георги Кърчев, казва преди години пред Мария Ангелова Мавродиева от Техническа служба – Свиленград, че Гошо Сакарски имал завършено средно образование, а след това е учил и висше, но понеже се побъркал прекъснал. За това пък непрекъснато четял книги от читалищните библиотеки на селата, където пребивава и бил много начетен. Знаел френски, турски и руски език. Често пребивавал в една колиба, в района на режимното поделение на МНО на в. „Вишеград”.
Ето какво разказва бившият 79-годишен старшина от поделението на връх „Вишеград”- Сакар планина Вълчо Михайлов Вълчев, който служил там от 1970 до 1985 г. По това време командир на поделението на МНО бил майор Кирил Пенев Донев от с. Поликраище- Търновско. Бил добър човек, но казвал, че т.н. Гошо Сакарски може би е чужд агент и за това се върти около тяхното „режимно” поделение. Но Гошо Сакарски, ходил там още, когато имало пионерски лагер за деца с белодробни проблеми, а това било около 1957-1962 г. След това на мястото на лагера било изградено тяхното поделение на МНО. В подножието на върха имало овчарници, където живеел Гошо. На него много му помага горският надзирател по това време от с. Костур бай Георги Токмаков. През лятото Токмаков с други хора косили трева за сено по Костурските поляни, в която работа му помагал и Гошо.
Старшина Вълчев, разказа още, че Гошо Сакарски бил приятел с някакъв школник, старши сержант, който се казвал Иво Ангелов и служил през 1972-73 г. Баща на последния работил като разузнавач извън България и майка му била на някакъв голям пост та го пратили при тях. Командирите от поделението го уважавали заради потеклото му. Иво завършил НШЗО „Христо Ботев” в гр. Плевен, но не искал да отговаря на политическия изпит и не го произвели старшина -школник, както всички останали школници, а останал само сержант. Бил много странен и си допаднали с Гошо Сакарски. Последния се качвал на някакво дърво и от него скачал успешно на друго дърво като маймуна, което било много странно за другите хора. Двамата с Иво тръгвали към 11 ч. по разни преки пътеки в гората, отивали до манастира „Света Троица” и се връщали заедно същия ден. Това не всеки можел да го направи. Двамата спели навън и даже снегът ги засипвал. Много често, когато в поделението имало за ядене ориз с домати и войниците оставяли храната, а Гошо изяждал по 3-4 порции на едно хранене. По това време, футболния съдия, върл цесекар и строителен техник при изграждане на казармата бил Борис Георгиев Терзиев /Боро Качамака/ от Свиленград. Същия имал лека кола „Фиат” и с нея ходил на работа от Свиленград до изграждащото се поделение. Той контактувал много с Гошо Сакарски и можеше да разкаже невероятни неща за него, но за жалост отдавна е починал.
Ето и спомените за Гошо Сакарски на бившия директор на фабрика „Коприна” и бивш председател на БСП в –Свиленград Христо Димитров Щерев, който служил в същото поделение на в. Вишеград. В навечерието на Нова 1967 година имало много сняг. Гошо дошъл премръзнал на портала на поделението с чисто бели ботуши, панталони, риза, пелерина, ръкавици, маска на устата и бяла дамска шапка на главата. За него казва още, че не бил съвсем загубен. Обяснявал теорията за конвергенцията така, както го пише в учебниците. Сега много млади хора даже незнаели какво значи конвергенция, а той си имал своя теория за нея. Винаги ходил с чисти дрехи, които сам си ги перял и изсъхвали на тялото му от телесната температура. Спял в корубите на дърветата, а след това в къщичката на старите овчарници. Познавал много от билките и ги ползвал в сурово състояние. Според Щерев, Гошо Сакарски бил уникална личност и винаги в движение.
Ето и моите преки спомени за Гошо Сакарски. Многократно съм го виждал с неговата подскачаща походка и развяващия се бял шлейф, но не съм говорил лично с него. В началото на кариерата си като оперативен работник по Сигурността през 1974-1979 г. обслужвах приграничните села от р. Марица до р. Тунджа. Като ходих по селата, винаги бях с една тумбеста черна чанта, каквито тогава носеха ветеринарните лекари. В нея имах пижама за спане, прибори за бръснене, един сгъваем, малък чадър, една кутия сухи бисквити, /че имах наченки на язва/, една тетрадка с карирани листи и 2 химикалки. Един ден като бях в с. С., забелязах, че след мен върви един човек и като че ли ме проследяваше. Спрях, изчаках го и го попитах направо от какво се интересува. Той започна да ме пита кой съм, какъв съм, какво правя в тяхното село, какво нося в тази чанта и т.н. За да се отърва от този „навлек” реших да се пошегувам. По същото време се носеше като легенда в района, че Гошо Сакарски е агент на чуждо разузнаване. Приближих се към него и тайствено му прошепнах, че ще му кажа, но той не трябва да казва на никого, че ще си имам неприятности. „В тази чанта нося радиостанцията, която иззехме от Гошо Сакарски”. Това беше целият ни разговор. И той ме остави на мира. На другия ден като се прибрах в службата ме „грабна” началника: „Значи ти си бил този, който разпространява слуховете, че Гошо Сакарски е чужд агент! Я давай сега да видим радиостанцията която си иззел! Ще трябва да те наказваме!”. Почудих се какво да правя. Моята работа щеше да стане както се казва „ играчка – плачка”. Едва се отървах от наказание. Но това беше последица от патриотизма, в който се възпитаваше местното население по време на Студената война в приграничните райони. Имаше и фрапиращи лозунги: „Всяка къща – гранична застава, всеки жител – граничар!”
По препоръка на първия секретар на Общинския комитет на БКП – Свиленград Христо Михайлов Цветков и кмета на града Иван Николов Мангъфов, с цел по-добре да живее, през м. май 1986 г. Гошо Сакарски е настанен в дома за психично болни мъже в с. Петково –Смоленско, от директора на Социални грижи в Свиленград Росица Димова Христова. Той много я уважавал и ? вярвал. Винаги ? носел от Сакар планина цветето Росен. Най-напред милиционерите Христо Панайотон Ангелов /Чачевски/ и Петър Николов Петков /Пешо/ го издирили и представили на дежурния в РУ на МВР-Свиленград Христо Димов Христозов /Бечо/. След това директорката на „Социални грижи” в Свиленград Росица Христова, с леката кола на милиционера Петър Петков, който бил цивилен го настанили в този дом в с. Петково. Предтекстът е, че отиват на екскурзия. Като отишъл в този дом, понеже обичал да помага на хората, му казали, че трябва да помогне в отглеждането на животните в помощното им стопанство. След това Росица през ден се обаждала на колежките от дома, които я информирали за неговото състояние. Постепенно, но много бързо Гошо свикнал и се адаптирал към новата обстановка, защото бил сред природата и животните.
На 01.01.1989 г. Георги Краев Банчев – Гошо Сакарски е регистриран в ГРАО на с. Петково- Смоленско в Дома за пълнолетни мъже с психични разстройства „Тодор Ташев”. Там бил много кротък, внимателен и помагал на санитарите по оправяне на леглата, миене, чистене на стаите и коридорите.Пред лекарката, която първоначално го приела, Гошо подскочил нагоре с лекота, без засилка от място и ударил с главата си тавана на стаята. Това още веднъж показва, че той като че ли е владеел някаква хималайска техника за отскок.
Гошо Сакарски почива на 28.03.2000 г. в този дом. Брат му Тодор с леката си кола отишъл на погребението му в гробищата на с. Петково. Погребението било за сметка на кметството в с. Петково.
Още веднъж се убеждавам, че във всеки странник има малко нормалност и във все нормален има малко лудост. Всеки си е „башка луд“ както се казва, но най-голямата лудост, струва ми се, е да не си никак луд. Много тънка е границата между мъдростта и лудостта. Затова за отделния човек не бива да се говори и пише само едностранно, само в бели или черни краски, защото всеки човек е една необятна вселена в този полудял свят.
За написване на статията са използвани следните източници:
1. Гроздински, Лъчезар кн. „За боговете и хората”, изд. „Изток-Запад”, 2024 г., с. 224.
2. Полихронов, Христо Желязков, кн. „Свиленградски лексикон”, изд. 1999 г. с. 17-18.
3. Полихронов, Христо Желязков, ст. „Гошо Сакарски”, от кн. „Свиленградски легенди” изд. 2001 г., с. 56-57.
4. Димитров, Ангел Вълчев, ст. „Гошо Сакарски” от кн. „Чешите”, изд. Пловдив, 2005 г. с. 19-21.
5. Бивш работник в ДСО „Родопа“ Христо Господинов Стоев /Гането/ от Свиленград – 82 г. 6.
Янка Тодорова /Банчева/ Русева – художничка, племенница, от с. Орешник- Тополовградско – …г.,
7. Недялко Тодоров Краев /Банчев/ от Тополовград – 66 г.,
8. Красимир Тодоров Краев /Банчев/ от Пловдив – 70 г.,
9. Димитър Донев Вълчев, бивш директор на музейната сбирка в Тополовград – 84 г.
10. Петко Ангелов Димитров- бивш кмет на с. Костур- Свиленградско – 82 г.,
11. Стоян Стоев Стоянов /Чавдара/ от с. Костур – 56 г.
12. Балкански, Боян, ст. „Левитацията – мистика и реалност”, поместена във в. „Трета възраст”, бр.4/29.01.-04.02.2025 г. с. 35.
13. Устни спомени на Георги Николов Конопов, ловен надзирател на ЛРС Свиленград – 78 г.
14. Иван Атанасов Ятакчиев, кмета на с. Орешник – Тополовградско
15. Стефан Красимиров Парунов-56 г., кмет на с. Петково – Смоленско
16. Устни спомени на бивш старшина от под на „Вишеград”- Вълчо Михайлов Вълчев от Тополовград -81 г.
17. Мария Ангелова Мавродиева, бивш строителен техник в „Техническа служба” на Общ. Свиленград – 82 г.
18. Димо Димитров Петков – 80 г., бивш началник на смяна от „Паспортния контрол” на ГКПП ”Кап. Андреево” от Свиленград
19. Величка /Венка/ Николова Вайчева- бивш счетоводител в Общ. съвет – Свиленград –73 г.
20. Устни спомени на Росица Димова Христова -69 г., бивш директор на „Социални грижи” Свиленград
21. Устни спомени на Костадин Иванов Вангелов, техник на ГКПП „Кап. Андреево”
22. Устни спомени на техника по поддръжката на дома Христо Кирилов Арнаудов– 66 г., от с. Петково
23. Устни спомени на бивша мед. сестра Анка Живкова Паунова от Свиленград
24. Устни спомени на бившия старшина от РУ на МВР-Свиленград Христо Панайотов Ангелов /Чачевски / – 77 г.,живущ в с. Левка
25. Устни спомени на Петър Николов Петков /Пешо/ -69 г., бивш милиционер от РУ на МВР- Свиленград
26. Устни спомени на бившия Секретар на ОбНС-Свиленград Катя Георгиева Капитанова-83 г.
27. Устни спомени на бившия директор на ДСО „Родопа“ – Свиленград Вълко Варсанов Вълков – 83 г.,
28. Елена Стоянова Арнаудова – 63 г., от София
19.01.2025 г. Атанас Куманов
Вашият коментар