Ваня Вайчева е завършила Библиотекарския институт в София, специалностите българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и религия в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на седем книги, в част от които присъства тракийската тематика.
Потомствената тракийка Ваня Вайчева от Свиленград изпълни свое отдавнашно намерение – да напише книга за родното село на своите предци- Чопкьой, българско село в Узункьоприйска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Оттам са родовете и по бащина, и по майчина линия. Посвещавам на дядо ми Атанас Вайчев и на баба ми Керекица Пейкова, е написала авторката.
Ние си имаме наш старейшина, българин, казвали за своето село местните жители във времената, когато според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г, там имало 340 домакинства и 1758 жители българи. Хората побългарили името на Чокьово, а себе си наричали чоковци. Оттам идва и заглавието на книгата „Чоковци“.
Селото било основано от керванджии от копривщенско, които карали стока за Беломорието, а после станали добри стопани на плодородната одринска земя. В 1810 година голяма част от селяните припознали Българската екзархия. Радостна тълпа посрещнала ръкоположения български свещеник. Записвали децата си да учат български език. В тъмна и закътана стаичка свободолюбиви люде сложили началото на местен революционен комитет. Клетвени слова за вярност , изречени пред евангелието, камата и револвера, отеквали в училището.
На страниците могат да се прочетат кратки истории за победата над гъркоманите, за срещите с капитан Петко войвода и неговата чета, за преоблеклия се като кадъна комита, преследван от турците. Съхранени са спомени за усилни дни на жътва, за белотата на разцъфналите ниви с памук, за беритбата на гроздето и стрижбата на овцете. Автентични са българската легенда за дългия мост в Узункюпрю, навестяван в тъмна доба от самодиви, разказите за задевки и седенки, сватосване, годежи и сватби, за голямото хоро под звуците на гайди, почетено от турски бей, за празнуването на Коледа, Великден и Гергьовден, за схватки на пехливани. Трогателни са поверията за караконджоли и кървава месечина, случката с бебето в люлка на нивата, спасено от вълк.
Най- драматични са предаваните от поколения на поколения преживявания по време на прогонването на българите от родните им места. След Междусъюзническата война в 1913 година, малко след като близкото село Булгаркьой е обезбългарено и изтрито от лицето на земята, идвал печалният ред на Чопкьой. Според статистиката на проф. Любомир Милетич тогава в селото живеят 400 български екзархийски семейства или 2191 души.
Предупредени за идващото бедствие, селяните взели малко багаж, все едно че отиват на жътва. „ Разтури се селото, язък“, махнал с ръка старейшината Никола Пейков. „Да си довършим редовете, батко“, наивно рекли три сестри-жътварки. Баба Петра напалила фурната и опекла хляб: „Яжте, деца! Че то не се знае кога пак!“ Изпълнени с трагизъм са редовете за децата, изоставени по пътя на бежанците. Кървели душите на майките , принудени да принесат в жертва безпомощни пеленачета „ с мокро парцалче в устата“ и с молитви Бог да ги спаси. Зад кервана се издигали безмилостни пламъци, черни кълба от дим се виели над селото.
След толкова много пожари, разрушения и страдания първите, преминали най-после границата с България, спрели в Мустафа паша /Свиленград/. После мъжете тръгнали пак назад, за да доведат баби и дядовци. Чудо на чудесата било оцеляването на бебета, намерени в драките. Отсега нататък чоковци ги чакаше тежкия и труден живот на тракийски бежанци, завършва авторката. Никой обаче тогава не подозирал, че връщане назад никога няма да има, хората грижливо пазели ключовете от опустошените си къщи в свидното родно място, останало завинаги в сърцата им.
През годините дошлите бежанци от Чопкьой се заселили в района на Свиленград, с. Раковски /Димитровград/, Ямбол, Сливен, Стралджа, Пловдив, Асеновград, Варна, Казанлък, Велико Търново. Животът ги разпръснал и на други места из цяла България. Проучвания на историци сочат, че в 1923 г. войводата Георги Арнаудов /родом от с. Чопкьой/ отива с четници в Асеновград, за да съдейства за по-бързото настаняване на тракийските бежанци преди да е настъпила зимата. Тази група действа и в Пловдивско и Тополовградско.
Етнографско изследване на жителите на с. Чьопкьой, Узункюприйско, преселени в Пловдив, квартал „Борислав“, е направил в 1940 г. тогавашният студент в Софийския университет Георги Ив. Николов. Важна част от разработката е речникът на диалектните думи, част от ръкописната дипломна работа, представена в катедрата по Славянска етнография. По-късно местният говор е изследван от известния езиковед проф. Тодор Бояджиев, потомък на бежанци от Беломорска Тракия.
В архива на именития български езиковед и етнограф проф. Стоян Романски се пазят народни песни, записани в Чьопкьой. В многотомното изданието на БАН „Извори на българската етнография“ е публикувано пълно описание на лятна женска носия от с. Чопкьой, направено през 1910 г.
От по-ново време е стихосбирката „Целувам те, земя“ с автор пловдивската поетеса Виолета Генчева, пътувала до села в одринския край, сред които и Чьопкьой. Стихосбирката е като спасителен остров, който говори за българската памет, казва литературната критика.
Към написаното за миналото на някогашното българско село сега се прибавя и книгата на Ваня Вайчева. Дълги години авторката обикаля различни градове и села, издирва потомци на бежанци от Чопкьой и се среща с тях. Старателно записва вълнуващи спомени, вглежда се в избелели снимки в семейни албуми, докосва оцелели вещи, превърнати от времето в реликви. Така събира късче по късче историите от живота на цели фамилии. И се ражда книга, за да достигат до нас гласовете на дедите и днес . За да е жив споменът за равната Одринска Тракия, споменът за нейните хора. А младите – да познават тази част от историята на България.
Източник: Златка Михайлова, в-к „Тракия“
Панчо Божилов казва
От къде може да закупя книгата?