Старши комисар Митко Чакалов връчи отличията на свиленградските участници в Четвъртия национален конкурс за есе на тема „Героите сред нас: Защо бих станал доброволец при бедствия и пожари?“

Виктор Дунчев, победител в конкурса, получи персонален лаптоп

Днес, старши комисар Митко Чакалов – началник на Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ (РД ПБЗН) – Хасково връчи лично грамоти за участие в Четвъртия национален конкурс за есе на тема „Героите сред нас: Защо бих станал доброволец при бедствия и пожари?“ на Атанас Георгиев, Мария Добрева и Виктор Дунчев от Свиленград. Виктор Дунчев, който е победител в конкурса, получи и персонален лаптоп.

Отличията бяха връчени на импровизирана церемония, в кабинета на началника на РС ПБЗН – Свиленград главен инспектор Ивелин Тонев.

Ето и есето на Виктор Дунчев, победител на Националния конкурс. Заслужава си да се прочете:

Героите са сред нас: Защо бих станал доброволец при бедствия и аварии

Често си мисля, че за моето поколение „герой“ е термин от Marvel или някой геймър с милиони последователи. Свикнали сме всичко да е на един клик разстояние, да е филтрирано, монтирано и „лайкнато“. Но аз живея в Свиленград и тук, под горещото слънце на Тракия, научих, че истинските герои не носят пелерини и не са CGI (компютърна графика). Те са от плът, кръв и една особена, несломима душа. Те носят обикновени тениски, изцапани с прах, усмихват се като нас и дишат същия този въздух, който понякога натежава от дим. Те са хората, които, когато всички останали бягат назад, правят крачката напред – към огъня.
Моят път към доброволчеството започна тихо. Всяка Коледа, докато връстниците ми качват сторита от заведенията, аз обличам червеното елече на БЧК. Срещал съм очите на десетки самотни хора в нашия край, докато им подавам пакети с храна. В тези моменти осъзнах нещо, което няма как да разбереш от Tik Tok – съпричастността е реално действие, а не емоджи, което постваш в социалните мрежи. Когато чуеш едно „Благодаря, че не ни забравихте“, изречено с глас, който трепери от вълнение, а не от студ, разбираш, че това тежи повече от всеки „хайп“. Но тези тихи декемврийски вечери бяха само подготовка. Съдбата реши да ме изхвърли от зоната ми на комфорт и да ме изправи пред нещо много по-сурово.
Лятото на 2023 година беше моментът, в който детството ми окончателно свърши. Сакар гореше. Небето беше в цвят, който не можеш да намериш в нито един филтър на Инстаграм – мръсно сиво, тежко, задушаващо. Пепелта падаше по улиците на Свиленград като черен сняг. Точно тогава видях онова интервю, което ме разтърси из основи. На екрана беше моята учителка по български език и литература. Тя говореше за Светослав Димитров –нейното момче от поредния й клас.
Никога няма да забравя как лицето, което винаги ни е вдъхвало респект в час, сега беше свито от болка. Гласът трепереше, докато благодареше на хората, дарили кръв за Светльо. В този момент литературата спря да бъде купчина страници с анализи. Хуманизмът, за който си говорим в часовете, оживя пред очите ми по най-жестокия, но и най-велик начин. Светльо – момче, израснало по същите улици като мен, беше избрал буквално да изгори, за да не изгори някой друг. Гледайки това интервю, разбрах, че да си доброволец значи да си готов да дадеш от собствената си кръв, за да не спре да тупти сърцето на непознат.
По-късно, когато видях Светльо след болницата, не знаех какво да кажа. Исках да му кажа „респект“, но думата ми се стори твърде малка. Гледах белезите по тялото му – неговите „татуировки“ от ада, неговите ордени за храброст. Те разказваха история за саможертва, пред която и най-силната поема бледнее. В очите му нямаше мъст, нямаше оплакване. Имаше само онази тиха, зряла сила на човек, който е минал през огъня и е останал човек. Разбрах, че ако утре пак пламне, той отново ще е там. И това ме накара да се запитам: „А аз къде ще бъда?“
Защо бих станал доброволец при бедствия и аварии?
Защото ми писна да бъдем поколението на наблюдателите. Професионалистите от Пожарната са железни, те са нашите щитове, но дори и най-здравият щит се пука, когато стихията е твърде голяма. Те имат нужда от нас, за да бъдем техния тил. Да носим вода, да копаем просеки, да бъдем живата верига, която казва на огъня: „Дотук!“. Избирам това призвание, защото искам да бъда достоен за сълзите на онази учителка и за куража на момчето с белезите.
Знам какво ще кажат някои: „Викторе, това е опасно, не те ли е страх, луд ли си?“. Да, страх ме е. Всеки, който твърди, че не се бои от огън или наводнение, вероятно лъже. Но страхът е нищо пред ужаса да стоиш пред екрана на телефона си и да гледаш как родната ти земя се превръща в пепел, докато ти просто „скролваш“. Родолюбието за мен е да постваш знамена на 3-ти март, но и в мазолите по ръцете, в саждите, които влизат под кожата ти, и в онази протегната ръка, когато всичко наоколо се руши.
Аз избирам да бъда доброволец, защото това е моят начин да защитя дома си. Искам, когато погледна към баирите на Сакар, да ги виждам зелени, а не черни. Искам героите, за които четем в класиката, да не са прашни образи от миналото, а да бъдат тук, по улиците на Свиленград.
Светльо ми показа, че мисията не се избира – тя те намира. Моята мисия е да помагам. И ако утре небето пак почернее, аз няма да съм пред екрана. Ще бъда там, на терен. Защото героите са сред нас и аз съм готов да застана рамо до рамо с тях.

Виктор Маринов Дунчев
при ПГССИ „Христо Ботев“ – XI клас
гр. Свиленград
Ирина Проданова – ръководител